Ферма

          Водата се простираше докъдето поглед стига, тоест около двеста метра. На такова разстояние беше разположен огромен екран изобразяващ още много вода, чак до хоризонта. Небето беше лазурно синьо и също беше екран, а слънцето специална, безвредна за вампирското здраве, мощна лампа. Кристални вълни се разливаха по неметафорично златния пясък. Безшумни вентилатори превръщаха ароматизирания въздух в лек сутрешен бриз, който рошеше листата на високите палми. Специално подбрани манекенки по прашки се разхождаха на равни интервали по плажа. Целият този разкош принадлежеше на Хитър, с когото Светъл се запозна наскоро. Хитър беше не неприлично, а направо извратено богат.


          Светъл се беше излегнал върху кърваво червена хавлиена кърпа на самия пясък. Хитър беше разстлал своята върху шезлонг, въпреки че златото беше двадесет и четири карата и без никакви примеси на сребро. Пиеха отбрани кръвни коктейли.


          - Донеси ми още един Първи секс на плажа, бейби! - обърна се Хитър към чисто голата сервитьорка. - Всъщност нека бъдат два. Просто не мога да гледам как моят приятел се жабури с този Червен руснак. И пусни изгрева отново, че стана много горещо.


          - Човекофермата не се управлява никак лесно – върна се на прекъснатия разговор Хитър и неохотно премести погледа си от момичето към Светъл – Затова особено се гордея с постигнатите резултати по времето на мениджърския ми мандат. Добивът беше колосален, по-известен като Втора Световна реколта. На колегата ми, другарят Грухчов така и не му достигна размах за да осъществи прибирането на Трета Световна и аз все още заемам първата позиция в класацията за най-добър фермер в цялата Вампирска история.
          - Съжалявам Хитър, но ми е трудно да гледам на хората чисто от хранителна гледна точка -  Светъл пое новия си коктейл от сервитьорката, отпи няколко глътки и и кимна одобрително. - Все пак те не са животни, имат си своите чувства и разум.
          - Разбирам те Светъл, ти си отскоро Вампир и още не можеш да заличиш всичко човешко в себе си. Кучето може да те обича за това, че го храниш. Хората могат да те обичат заради секс или пари. Но никой не знае по-добре от нас, че това не е истинска любов. Така както знаем, че това на небето не е истинско слънце. - Хитър остави чашата си на малката златна масичка и се поглади по мустака. - За жалост има доста Вампири като теб, някои на високи управленски позиции. На тях дължим всички съвременни глупости като разните теории за кръв от щастливи хора, както и така популярните вече движения за вампирско отношение към хората. А за вегетарианските простотии дори не искам да коментирам.
          - Добре де, тогава какво ти е мнението за секс между вампир и човек - отново опита да опонира Светъл докато съзерцаваше двете красавици точно пред тях, които си бяха махнали и прашките и играеха с волейболна топка.
          - Чиста содомия приятелю! - погледна го строго Хитър. - Не ме гледай учудено, целият ми персонал е от Вампири професионалисти, не че хората не могат да се ползват за друго освен за храна. Но ако говорим за секс, извращението би било пълно.


          Светъл усети, че му прилошава. Сети се за Луна. Представи си я като малко, сладко, розово, сексапилно прасенце. Обляха го горещи вълни. Чудеше се дали да се отврати от себе си или от Хитър. Отврати се от Хитър след съвсем кратко колебание.


          - Нещо ми стана горещо. Би ли усилила малко вълнението, и ако е удобно би ли пуснала изгрева още веднъж. Ще вляза да поплувам. - усмихна се Светъл на сервитьорката и се изправи.


          - Позабавлявай се млади приятелю, избери си момиче за къпането, ако искаш и повече от едно. Всички са чистокръвни Вампирки. - намигна му окуражително Хитър.
          - Благодаря Хитър, но ще се въздържа. И не ме наричай приятелю. Ти си абсолютен расист, не мога да проумея как си станал Вампир изобщо. - изскърца със зъби Светъл.


          Тръгна бавно към водата. Не гледаше вече момичетата. Мислеше за Луна.

Мълчание

Срещна го съвсем случайно. Земен беше леко напълнял, леко оплешивял и тежко увеличил диоптъра, съдейки по това как очите му изпълваха очилата до дебелите рогови рамки. Добре известно е, че няма нищо случайно разбира се. Случайни събития са тия, които просто са ни прекалено сложни за да можем да разберем и предвидим. Съвсем неслучайно обаче той се спря. Преди доста години се бяха разделили разговаряйки за толкова много неща и премълчавайки толкова малко. Имаха много натрупани теми за премълчаване. Хората считат, че мълчанието е знак за съгласие, но всъщност то е много повече. С мълчание може да се говори, понякога може да се каже повече с него, отколкото с думи. Доста често използваме думи когато искаме да останем нечути, затова разговорът им започна вербално.


- Здравей Светъл - каза Земен - Наистина се радвам, че те срещам. Да седнем някъде да си поговорим, толкова отдавна не сме се виждали? - опита се да отклони поглед встрани, но не се получи. Явно щеше да му се наложи да си купува очила с по-големи рамки.
- Чудесна идея - отговори Светъл. -  Трябва обаче да ти кажа нещо. Аз съм Вампир и по принцип избягвам да ходя по вашите човешки заведения, но заради теб ще направя изключение. - каза го гласно защото знаеше, че няма по-добър начин да го скрие.
- Шегаджия, все си си същият. - усмихна се приятелят му. - Какво ще кажеш да пием по едно в Марионетката, въпреки, че е малко шумно и няма да можем много да се чуваме.
- Мисля, че е идеално, ще може да си помълчим надълго и нашироко. В доброто старо време никога нямахме време от всички рутинни разговори. - този път Светъл отклони погледа си учтиво, за да не подплаши очите на Земен. Великодушно им позволи да гледат през централната, най-дебела част на стъклата.


Марионетката беше рокаджийско заведение средна хубост. Навремето често ходеха заедно там кой заради музиката, кой заради Луна, правейки компромис с много недостатъци, най-големият от които бяха зверски пияните клиенти. Когато някои съвсем прекаляха с алкохола, ги изнасяха като кукли на конци, на което се дължеше и името му. Седнаха на високите столове и Светъл си поръча направо едно голямо, предусещайки тежко мълчание. Земен се втренчи в менюто от такова разстояние, че изглеждаше като да се крие зад него. Размълчанието откри Светъл.


- Виж Зем, обичам Луна и тя е жената на моя живот. Знам, че не ти е приятно, но любовта ми е истинска и вечна. Затова съм и Вампир, както вече ти казах. - измълча Светъл и запали цигара.
Земен се сепна, огледа притеснено зъбите на Светъл вече по-доверчиво и си поръча и той едно голямо с жестове. Беше ужасно шумно.
- Добре де, и така да е, важното е, че тя обича мен. Аз пък съм човекът на нейния живот. - отмълча той и също запали цигара.
- Не че искам да се заяждам, но това изобщо не е вярно. Няма да влизам в подробности, защото не искам да ви превръщам в Търсачи, но тя те обича точно толкова, колкото и ти нея. Това, че ти изпива кръвта би било доказателство за любов, ако не беше само образно премълчано. - омълча се Светъл неловко и започна да върти чашата си. Симулира интерес към подрънкващите бучки лед в нея и с облекчение прехвърли погледа си от Земен към тях.


- Как сте, как я карате? Поддържате ли още любовта жива? - попита гласно Светъл, възползвайки се от паузата между две парчета.
- Добре сме, благодаря. Имаме вече второ дете. А ти, намери ли жената на своя живот? - изговори Земен, избягвайки въпроса за любовта.
- Нали знаеш, че аз не съм мъж за една жена, приятелю. - отвърна Светъл, прилагайки номера с бучките лед за втори път.

Музиката затрещя отново и двамата се загледаха към групата през гъстите облаци дим и гората от ръце на посетителите в по-напреднала фаза на алкохолна злоупотреба.

- Добре де, Луна може да не ме обича, но и теб не те обича и ти много добре го знаеш - промълча отново Земен, този път видимо раздразнен.
- Така е наистина и не се съгласявам само за да те накарам да се чувстваш по-добре. Тя не обича никого. Това със самолюбието не се брои. - замълча Светъл шаблонно в знак на съгласие. - Знаеш ли Зем, любовта е като лятото. За хората на север пет градуса над нулата са лято. Така че, може би по някакъв северняшки начин Вие се обичате. Когато не можеш да намериш Вампира на своя живот, се задоволяваш с човека. - продължи мъдро да размълчава той.
- По някакъв начин ти съчувствам Све. Ако Луна беше избрала теб щях да се примиря някак си, не че не и помогнах малко в избора. Но ти ще ме разбереш, и ти на мое място би постъпил така. - Земен вдигна чаша за наздраве и мълчаливо отпи.
- Грешиш Зем. Не бих постъпил като теб, аз я обичам истински. Вие сте хубава двойка, толкова е романтично как остарявате заедно. Така че съм ти благодарен до известна степен. Ако бях на твое място нещата щяха да са малко по-различни. Нямаше да понеса да я гледам как остарява сама. - замълча Светъл с тъжно мълчание, но намери сили да се усмихне.
- Благодаря ти Све. След това помълчаване с теб, чувам нещата по съвсем различен начин. Няма да намълча нищо на Луна обаче. Не мислиш ли, че е по-добре да живеем във вечно лято, макар и полярно? - смълчано погледна Земен към приятеля си и му върна усмивката.
- Ами да, прав си. - щеше да измълчи и нещо в знак на несъгласие с употребата на "вечно", но мълчанието му беше прекъснато от поредната пауза. Групата се оттегли за кратка почивка и Светъл продължи вече на глас. - Не бих могъл дори и да мечтая за любов като Вашата, Зем.


Когато си тръгваха, преди да се разделят, Земен гледайки в земята, каза:
- Беше ми много приятно да си поговорим. Трябва да се видим пак някой път, може да излезем и заедно с Луна.
- Да, и на мен ми беше приятно. Ще се радвам много да се видим отново. Предай поздрави на Луна. - отговори Светъл, гледайки към Земен.

Мина кола за прибиране на боклук и се вдигна страхотен коктейл от дрънчене на метални кофи, работа на стар двигател и крясъци на цигани. Възползвайки се от благоприятстващия звуков фон Светъл измълча:
- Сбогом Зем, наистина беше много важно да си премълчим всичко непремълчано.
- Сбогом, Све, сега вече всичко е ясно. Не остана нищо непремълчано. - отмълча Земен.

Настъпи безкрайно мълчание!

Волф

          - Много си наивен Светъл, моето вампирче - каза Волф и преполови чашата вино.
          Беше се запознал с Волф току що. Беше достолепен Вампир, създаваше доверие със самото си присъствие и Светъл му беше разказал доста неща за себе си, дори му поръча бутилката след като се оказа, че Волф си е забравил портфейла. Вече се чудеше дали не е време да започне да съжалява. Получи се като в поговорката "Храни Вампир да ти пие кръвта", мислеше си Светъл, докато си поръчваше третото малко на бармана.
          - Не ти ли се е случвало безпричинно да се загледаш в Луната по време на пълнолуние? - продължи събеседникът му.
          - Виж Волф, всеки път когато погледна Луната се сещам за Луна. Затова избягвам да го правя при пълнолуние, представям си я дебела. - опита се да отклони разговора Светъл.
          - Ще ти разкрия една тайна. - Волф се усмихна тактично на шегата - Аз не съм Вампир. Сигурно ще се зачудиш как ме пускат в Bloodhound. Много е просто, слагам си бонбони зъби, всяко дете ги обича.


          Светъл харесваше бар Bloodhound. Fang контролът беше наистина строг, обстановката беше луксозна и Мерилин пееше почти всяка вечер, когато нямаше концерти. Затова се изненада искрено.
          - Не мога да повярвам, че са пуснали човек в този бар - каза той и погледна подозрително съседа си от другата страна. Странен мъж с брада.
          - Аз не съм човек Светъл - Волф направи дълга драматична пауза докато си доливаше чашата. - Сигурно си мислиш, че любовта е единствената сила, която ни прави безсмъртни. Всъщност вие Вампирите дори не сте вечни, но ти едва ли го знаеш. Няма нищо вечно. Просто маркетингът работи много здраво. Все пак ние сме по-вечни, но едва ли са ти казвали за нас, защото темата е табу сред Вампирите. - Волф замълча загадъчно.

          Светъл не искаше да прекъсва прекъсването му, затова допи мълчаливо чашата, поръча си следващо и се загледа в мъжа с брадата. Беше странен образ, видимо на христова възраст с дълга коса и брада, от която зъбите му не се виждаха. Дали е Вампир? Започваше да подозира вече всеки.


          - Колко дълго ще я обичаш тази твоя Луна? - изнервено продължи Волф, като разбра, че се е сблъскал с висококултурна липса на любопитство. - Двеста години? Петстотин години? Вярно е, че несподелената любов е доста по-трайна от споделената, но нищо не може да се мери с омразата. Омразата винаги е споделена, подхранва се непрекъснато и е много по-удобен път към вечността от любовта. Кажи ми, на колко години е най-старият Вампир, който познаваш? Аз съм на хиляда и двеста и продължавам да мразя жена си както на млади години. Вярно е, че регулярно си уреждаме срещи за надъхване, дори и давам пари всеки месец за да я мразя още повече. Често се лъжем, че сме си изневерили един на друг, аз поне лъжа, за нея не знам. Правим всичко необходимо за да поддържаме омразата жива. А Вие с Вашата любов, какво можете да направите, освен да чакате да угасне съвсем и да се превърнете в купчина пепел.  - Волф накваси пресъхналото си гърло с няколко глътки - Но положението не е безнадеждно, не е никак трудно да превърнеш любовта в омраза. Защо продължаваш да обичаш Луна, след като тя не те обича. Не е ли по-правилно да я мразиш? Освен това се замисли и за нея. Ако я намразиш, и тя ще те намрази и по този начин ще дадеш безсмъртие и на нея. Не бъди егоист Светъл, стани Върколак.

          Светъл стоеше онемял. Всъщност беше чувал за Върколаците, за това колко са коварни и как ненадейно могат да те атакуват, но тази атака изобщо не я беше очаквал, точно в Bloodhound.
          - Амиии, аз просто я обичам. - смотолеви Светъл, усещайки загуба на италиански мрамор под краката си. Подпря се на бара, опита да отпие от чашата, но си удари зъбите в нея и единият нечуплив кучешки се счупи. - Дори Времето не помогна да я забравя. - изхълца той.
          - Времето никога не помага. Помага трезвият разум. Както виждам при теб помага и пияният. - усмихна се Волф и вдигна чаша за навеки.
          - Навеки - разхили се Светъл, възползвайки се от плоската шега с единствената цел да се пребори за глътка въздух.
          - Усещам голям потенциал в теб млади приятелю, - усмихна се подкупващо Волф - Ти си изключително интелигентен и разбираш прекрасно, че твоята тъпа любов, няма никакво основание. Но не само твоята е такава. Любовта никога няма мотив, за разлика от омразата, а какъв по-добър мотив за омраза от неоткликването на любов. И да дереторизирам въпроса си.  Виждал ли си Вампир преодолял избеляването на спомена, изгасването на любовта, някой който е достигнал повече от няколкостотин годишна възраст?


          Светъл гледаше безпомощно, имаше чувството, че лежи на плажа по обяд. Бореше се не за живота си, а за любовта си, но усещаше, че губи битката.


          - Аз съм на две хиляди години, младежо Волф - чу Светъл откъм страната на брадатия. Погледна към него с благодарност и надежда за помощ. - За неприятели като теб се казвам Христов. Вие Върколаците мразите, защото искате да живеете вечно, а не можете да обичате, докато ние Вампирите живеем вечно не защото искаме, а защото обичаме истински.


          Светъл се окопити като дявол не ходил на педикюр поне два месеца. Събра смелост и завъртя погледа си към Волф, но него го нямаше, Видя само затварянето на входната врата след него.
          - Благодаря Ви много, господин Христов - обърна се той отново към брадатия.- Никога досега не съм изпадал в такова положение, винаги съм бил сигурен в себе си и в любовта си.
          - За приятелите съм Наизуст. Пази любовта си от Върколаци синко! И нека Блог да бъде с теб!

Самоубийство от любов

           Всеки път когато го видеше кръвта и кипваше, но Светъл не би я ухапал не от страх от изгаряне на устата. Не би го направил, защото не искаше да я изпусне. След загубата на три многообещаващи пациентки заради самото знание, беше сменил подхода и вече избягваше да ги просвещава. Идеята за вечността на любовта ги караше да искат да се влюбят, а това обикновено правече влюбването напълно невъзможно и ги запращаше сред непрекъснато увеличаващите се редици на Търсачите. 


Видя Перспектива за първи път на една снимка в асоциалната мрежа Fangbook Разбира се не беше тагната, защото нямаше как да има профил там. Беше групова снимка качена от един негов fiend, който в последствие ги запозна по настояване на Светъл. Перспектива беше изключителна, и не искаше да я остави в ръцете на някой аматьор, който да я повреди с всеотдайна "любов" и да я убие, остарявайки заедно с нея.  Затова напълно искрено и страшно убедително и повтаряше, че не я обича, всеки път когато тя го попиташе, а това напоследък беше доста често. Току що го беше направил за пореден път и тя плачеше и за пореден път заплашваше, че ще се самоубие от любов. Самоубийството от любов е нонсенс, но хората не го знаят. 


- Не можеш да го направиш, ако наистина ме обичаш. - измънка той, без да обяснява повече. 
- Ще си прережа вените, просто не издържам повече - изхлипа тя, приела неговата реплика за увещаване.
- Как не издържаш, със здрави вени ли? - опита да се пошегува Светъл - Виж Перспектива, заслужаваш нещо много по-добро от мен. Някой, който много държи на теб. Някой, с когото да остареете заедно. Трябва да спреш с тези рок балади, наистина ти действат депресиращо. 
- Ти ми действаш депресиращо - тросна се Перспектива - има нещо сбъркано в теб. Какво ли не правя за теб, излъжи ме поне веднъж по дяволите. 

На другата вечер Светъл звъня дълго. Накрая влезе тихо през отключената врата. В тъмната стая звучеше Ламбада. На малката холна масичка имаше бележка. "Не е рока! Ти си!" прочете я без да светва Светъл. Песента свърши и започна отначало, а той се усмихна в мрака и се отправи уверено и спокойно към банята. 
Тя лежеше във ваната с прерязани вени и когато го видя се усмихна мъченически. 
- Дошъл си за да ме спасиш, значи все пак ме обичаш. 
- Не Перси, аз вече съм те спасил - усмихна се в отговор Светъл и се загледа в острите връхчета на кучешките и зъби. - Ти си вече Вампир като мен и ще живееш вечно, защото любовта ти към мен е истинска и вечна, като моята към Луна. Разбрах го още когато чух музиката.  Всеки може да си пререже вените на рок балади, но само истинска любов може да те накара да го направиш на Ламбада.
- Значи няма никакъв шанс да те накарам някога да ме обикнеш - мъченическата и усмивка остана без усмивка. 
- Загубила си доста кръв. Оставил съм две кутии до бележката ти. Ще се видим утре след залез. - каза Светъл и си тръгна. 


Влезе тихо през отключената врата, след като звъня дълго и безрезултатно. Звучеше Ламбада. Ужасен, без капчица замисляне се затича към терасата, която гледаше на Запад. Целувката на Слънцето беше превърнала Перспектива в купчинка прах върху плочките на пода. От нея се подаваше ъгълчето на малко листенце. Прочете бележката в пълния мрак - "Ти беше...Залез".

Търсачите

          На лъжата краката са къси! Чудеше се откъде родителите и са знаели, че нейните ще порастнат толкова дълги за да я кръстят Кристина. Излизаха заедно вече от доста време и Светъл правеше всичко възможно за да и помогне. Харесваше я много, сигурно би се влюбил в нея, ако не беше Вампир. "Обичам" се използваше толкова често и толкова широко, че той не се притесняваше да и го казва. Обичам боб, обичам музиката, обичам те Кристина. Тя не му вярваше разбира се, защото беше от просветените, знаеше че той е Вампир, и че никога не би могъл да обича истински друга, освен тази която го е превърнала в такъв. Членуваше в една от  многото човешки секти превърнали любовта в религия. Наричаха се Търсачите, и бяха търсачи на .... любов. За разлика от другите религии проповядващи силата на любовта доста разфокусирано, Търсачите бяха силно мотивирани, мереха дължината на зъбите си всяка седмица, опитваха да пият кръв за да видят какво ги чака когато се влюбят истински, трескаво зарязваха всеки, от когото не им растяха зъби и продължаваха напред без никакви скруполи и сантименти. Някои успяваха, други не. Той  искаше тя да успее, и правеше всичко по силите си това да се случи. Издевателстваше по най-различни начини над нея, говореше и непрекъснато за Луна, целуваше се с други жени пред нея, не и се обаждаше по цели седмици. Понякога, макар и много рядко и казваше, че я обича повече от боб, рок музика и дори от синьо сирене.


Светъл се беше усамотил на един фотьойл в един от много повече от четирите ъгли на огромната зала, в която се вихреше партито. Дойде с Кристина, но беше попрекалил с алкохола и я остави да се забавлява сама. Залата и партито бяха на Джон, който беше адски богат. Светъл го знаеше от дете, но го познаваше от скоро. До фотьойла бълбукаше малко кръвно фонтанче. В него плаваше моделче на жълта подводница. Вървеше парчето "Кой иска да живее завинаги" на Фреди. Джон го забеляза и се насочи към него усмихнато. Седна до него и гребна с чашата си от фонтана.
- Осми декември, днес е моят голям ден, рожденният ден на новия ми живот, животът, в който не трябва да броя рожденните си дни. - чукна чашата си със сто годишно уиски в тази на Светъл, отпи и се загледа във веселящите се компании. - Знаеш ли Светъл, аз съм един щастлив Вампир. Ето, чуй Фреди, той беше истински нещастен, не можа да понесе мисълта, че ще е влюбен завинаги несподелено. Практически той се самоуби, всички знаем, че умря от сребролюбие, а не от СПИН както хората си мислят. Съзнателно изсмърка първата доза сребърен нитрат, знаейки колко е пристрастяващ.


  Светъл беше чувал за силното наркотично въздействие на среброто над вампирите. Предизвиква изкривяване на реалната представа за света, помага да забравят, че са влюбени, създава опияняващо усещане, че всичко тепърва предстои. Дрогираният вампир гледа пожелателно всяка красива жена, вярвайки, че може да се влюби в нея. Действието продължава няколко часа, след което настъпва рязък срив. Истинската му любов го затиска с още по-голяма тежест и единственото, което му остава е да прибегне отново до белия нитратен прах. Убива бавно, но сигурно. Знаеше, че има отказали се, но не искаше да пробва, въпреки, че много пъти му бяха предлагали.


  - Така е Джон, не всеки става за Вампир. - тъжно каза Светъл - Затова не разбирам, защо всички религии, цялата човешка култура, толкова много превъзнасят любовта. Тя не е панацея, не е универсална рецепта, не е пенкилер. Дори и на влюбените вампирски двойки не им е лесно, Както пееше и Фреди - "кой дръзва да обича завинаги". Затова и теб не те разбирам особено. Как можеш да пееш, че всичко, от което се нуждаем е любов? Твои колеги и те пеят само за нея. "Любовта ще спаси света", "Една любов, един живот" и какви ли не глупости още.
- Вече съм нов Вампир, не ме обвинявай. - Джон го погледна виновно. - Мислих доста по въпроса и вече не съм толкова краен. Дори посетих сбирка на Търсачите и им говорих за обратната страна на монетата, за това, че трябва много добре да преценяват какво си пожелават, защото може и да им се сбъдне... Елтън, ела за момент, да те запозная с един интересен Вампир. - провикна се той към дребен, възрастен мъж с перука. - Това е Елтън, един страхотен щастливец.
- Казвам се Светъл - подаде ръка Светъл - голяма чест е за мен.
- От скоро съм в клуба, един от малкото успели Търсачи, дявол да го поживи това невръстно, невярно момченце. Единственото тъпо нещо е, че се влюбих чак след като оплешивях. - закиска се Елтън - Хайде Джон, обещахме на уважаемите вампири, че ще изпеем нещо заедно.


Джон стана и заедно се отправиха към средата на залата, където се намираше малка сцена. Музикантите си оставиха питиетата, загасиха цигарите и засвириха. Джон и Елтън запяха "Всичко, от което се нуждаем е любов". Светъл се заслуша. На мястото на "любов", Джон снижаваше глас, но все пак се чуваше "Ла ла ла". Наистина нов Вампир.


- Хайде да си ходим, Кристина. Много се напих и имам чувството, че ще повърна. Искам да те попитам отново. Наистина ли си сигурна, че искаш да ме обичаш вечно, мислиш ли, че си готова да го понесеш? - подпря се на рамото и за да не падне.
- Разбира се, че съм сигурна. Жените винаги знаем какво искаме, поне до момента на постигането му.


Навън Светъл наистина повърна. Стана му по-леко, но отново усети глад. Целуна Кристина по врата и реши, че е настъпил моментът да направи и последната, безотказна стъпка.


- Хайде скъпа, да побързаме. Време е да добавим капка болка към удоволствието.

Спасител

          Събуди го звъненето на телефона. Кой ли го търсеше толкова рано вечерта? Добре че не беше от вампирите, които държаха на правилата за спазване на тишина преди осем часа. Не беше и от тия, които обичат да си полягат между два и четири след полунощ. Обаждаше се доктор Спас Спасков, негов много добър приятел, един от най-старите вампири, които познаваше. 

          - Извинявай, ако те събуждам Све, току що застъпих на смяна и имаме двама нови хипертоници, а нали и без това имам повод да почерпя. Ако си свободен, мини към мен да полунощваме заедно, взел съм и една бутилка.

          - Добре Спа, ще мина със сигурност, и без това хладилникът ми е празен. 

          Бяха се разположили в две удобни кресла в интензивното. Единственото неудобно нещо беше ритмичното писукане на апаратурата следяща пулса на пациентите. Докторът му подаде единия край на тънкия прозрачен маркуч. Другият му край беше прикрепен с абокат към единия от хоспитализираните. 

          - Коктейл със сламка, само чадърче липсва. Навеки! - усмихна се Светъл, смукна малко от маркуча, чукна чашата си с водка в тази на доктора и отпи. С другата си ръка въртеше кутията цигари върху малката масичка с хирургически инструменти. Знаеше, че няма как да запали тук, трябваше да се грижат за здравето на болните. 

          - Навеки! - усмихна се Спас - Днес ставам на четиристотин години. Замислям се за смисъла Све. Цял живот се мъча да помагам на хората, да ги спасявам, а единственото, което правя е само да отлагам неизбежното. - Погледна към кутията цигари, която въртейки се под показалеца на Светъл, трескаво менеше "Пушенето убива" с "Тютюнопушенето води до състаряване на кожата". 

          - Ето, хората мислят, че пушенето убива, а то само приближава и без това неизбежната смърт - замислено продължи той - Как не осъзнават, че единственото, което убива е липсата на истинска любов. Иронията е, че след почти четиристотин години нямам нито един жив пациент. Всички  хора, които съм спасил от смъртта са осемте жени влюбили се в мен през всичките тези години. Тази, която спаси мен, уви не е между тях. Споделената любов е толкова рядка. 

          - Стига Спа, днес трябва да си весел. Твоят ден е все пак. - Светъл пусна цигарите и си доля водка. - Какво е кръвното налягане на моята вечеря, докторе? - дръпна още малко от маркуча. 

          - Сто и шестдесет на сто, пулс осемдесет - отговори Спас след като погледна екрана. - Не се притеснявай, до четиристотин грама няма абсолютно никаква опасност за човека. И не се опитвай да ме отклониш от темата. Мисълта ми беше, че просто си пропилявам живота Све - не спираше той - Срещнах скоро един мой стар приятел. Казанова се казва, малко по-млад е от мен, а е спасил вече над триста жени, дал им е вечен живот. - и той отпи малко от сламката си за да тушира паренето от водката. Пиеха я без лед, а беше доста силна. 

          - Кажи ми Спа, вампир никога ли не може да се влюби отново? Имам някакво странно усещане към Неверна, не знам дали я познаваш. Кара ме да се чувствам толкова различно, не че я сравнявам с Луна разбира се - Светъл се развълнува и загуби представа докъде е стигнал с вечерята. 

          - Све, знаеш, че това е абсолютно невъзможно. Има само една истинска любов, другото е просто увлечение, свикване, конформизъм. Сега се връщам. - каза Спас, стана и се измъкна тихо от помещението. 

          Светъл се замисли. Беше спасил точно тринадесет човека, единадесет жени и двама мъже. С някои се виждаше, с други не, но всички щяха да го обичат завинаги, вечно. Точно както и той самият щеше вечно да обича Луна. Изведнъж видя нещата в друг мрак. Дали тя, въпреки че беше човек, не е усещала по някакъв начин безсмъртието на любовта. Дали не беше го накарала нарочно да се влюби в нея, защото е видяла Спасителя в него. Всъщност, реално погледнато всички тези тринадесет човека косвено са спасени от нея. Натъжи се за нея, за това, че не успя да я спаси.  Каква сила е любовта, дори хора, които не могат да обичат истински, я осъзнават. Това което беше длъжен да прави е да спасява, да спасява колкото може повече, да спасява заради нея

          Стресна го равният тон на пулса. Моментално пусна сламката и скочи от креслото си. Обзе го паника. В интензивното влетя доктор Спасков. Погледна показанията на уредите, бавно измина разстоянието до своя стол и се отпусна в него. 

          - Мъртъв е. Явно си бил доста гладен. - ухили се той и погледна пребледнялото лице на Светъл. - Не се коси, не му оставаше много живот, а и нямаше никакъв шанс за спасение. Те всички са пътници. Единственото смислено нещо е да ги караш да се влюбват, само така можеш да им помогнеш, само така можеш да ги спасиш. 

Натурален сок

          - Мислил съм доста за това - каза Светъл и отпи от кристалната чаша глътка кръв. 

          Бизмун се излегна съвсем на удобното кресло и запали пурата, която държеше вече половин час. Ресторантът на хотел "Дини" беше луксозен като самия хотел. Целият комплекс беше заткрит и се влизаше с членски карти, които се даваха само след като са те приели в затворената вампирска ложа Недолюбениците. Светъл стана Недолюбеник преди няколко години и от тогава висеше доста често в ресторанта. 

          - Вегетарианството е въпрос на личен избор. - продължи Бизмун и допи чашата свинска кръв. Поръча още една на сервитьора и дръпна от пурата. - Човешката кръв не е жизнено важна, не е необходимост, дори получавам киселини от нея. Както Хомо Сапиенс е еволюционно над различните други биологични видове, така и ние Вампирите сме над него. Но има и хора, които отказват да се хранят с видове, които не стоят поне няколко стъпала по ниско в еволюцията.

          - Но къде е границата Биз? Стъпала ли да броим или да правим тестове за интелигентност на това, което ядем? - ухили се Светъл и запали пура и той. - Мисля, че единственото недопустимо нещо е да се храниш със собствения си вид, така нареченото вампироядство. Затова сме цивилизовани, за да не го допускаме. Затова и законите са изключително безкомпромисни в това отношение. Много добре знаем какво е наказанието - Смърт чрез солариум. 

          Входната врата се отвори и в ресторанта влезе Скъпа. От всички маси впериха погледи в нея. Беше изключително красива както винаги. Тя се огледа и директно се отправи към масата на Светъл. Седна, опита да придърпа късата си рокля с няколко сантиметра надолу, така че само краката и да бъдат голи. Скъпа беше човек и работеше като елитна компаньонка с консумация. Кожата и беше бяла и прозрачна като китайски порцелан и през нея ефирно прозираха дори най-тънките венички. С две думи, беше апетитно парче. Харесваше Светъл и непрекъснато му правече значителни отстъпки от тарифата. Наведе се и го целуна по бузата, след което си поръча малко, черно бакарди с кола. Светъл на свой ред се огледа и с облекчение констатира, че повечето посетители вече си бяха прибрали погледите. 

          - Запазил съм най-хубавия апартамент още преди седмица. - усмихна и се той, като разкри закачливо само връхчетата на горните си кучешки зъби. Поръчваше си винаги нея. Беше много сладка, съвсем по неговия вкус. Чакаше я по цял месец до следващия сеанс, понякога и по-дълго. Не може да се кръводарява всеки ден, а и тарифата и, дори след обичайната отстъпка нямаше нищо общо с даряването. Затова преживяваше основно на консерви, често дори и на вегетарианска храна. Страхуваше се тя да не се влюби с него, не искаше да рискува присъда Смърт чрез солариум.  

          Тя го гледаше влюбено докато пиеше третото си бакарди. Бизмун не се чувстваше много комфортно и гледаше да гледа в други посоки, като съвсем беше замлъкнал, притеснен от риска да и привлече вниманието към себе си. Все пак беше заклет вегетарианец.

          - Хайде Скъпа, стига пи, не искам да се напивам тази вечер. Лек ден Биз. Внимавай да не се увлечеш по веганството, че ще трябва да се наказваш със сок от кръвно цвекло. Няма да живеем по десет хиляди години, дето се вика. - Светъл смачка пурата в пепелника и сам се захили на собствените си шеги. Бизмун му се усмихна снизходително и му махна с ръка. Скъпа продължаваше да го гледа влюбено и се усмихна в отговор на неговата усмивка. Изобщо не беше чула какво каза, само знаеше, че това за което беше чакала с нетърпение цял месец ще се случи съвсем скоро.

          Случи се по-малко от седем пъти, но тя беше на седмото небе. Светъл много внимаваше да не прекали и с храненето, защото това щеше да отдалечи следващата им среща. 

          -  Стига толкова - прошепна той и понечи да залепи малкото парченце левкопласт с телесен цвят върху двете фини дупчици на врата и. 

          -  Давам ти бонус. Нека още малко, прегърни ме - и тя го прегърна. 

          Опря устни точно на мястото на левкопласта и се постара да не прави нови дупки в красивата и кожа. Усети че и нейните устни са на подобно място на неговия врат. Леко пробождане, силна болка. Отблъсна я от себе си. Тя гледаше тъжно, от дългите и кучешки зъби се стичаше кръв. 

          - Обичам те, съжалявам! - промълви Скъпа. - Не искам пари за тази вечер. 

          - И аз съжалявам! - каза Светъл - Знаеш, че отсега нататък не мога да вечерям с теб, остават само приятелство и секс. Добре дошла в неестествения отбор. 

          На излизане от хотела се отби в малкото нощодневно магазинче на входа. Купи си два пъти повече натурална кръв в кутии от обикновено. 

Вампирът Светъл - Началото

          Отвори гардероба. Беше решил да се облече весело за вечерта. Спря се на крещящо черен, кожен панталон и ярко черното си кожено сако. Избра от десетте черни ризи небесно черната, притесни се леко за хармонията с искрящо черните си каубойски ботуши, но реши да рискува. Бяха минали две години, шест месеца, девет дни и двадесет и един часа откакто не я беше виждал. Опитваше се да я забрави. Излизаше всяка нощ, пиеше по едно за отпускане, още едно за настроение, трето за разкрасяване на потенциалните жертви, четвърто за чар, пето за развързване на езика, шесто за смелост и се прибираше обикновено призори. Не искаше да приеме, че е незабравима. Не вярваше да е незабравима. Беше забравил висшата математика, която толкова много обичаше, щеше да забрави и нея, късно или още по-късно. Трябваше просто да забрави, че се опитва да забрави. 

          Застана пред огледалото. Огледа се, хареса се, втренчи се в сините си, тъжни очи. Принуди лицевите мускули да се наредят в добре заучената симулация на усмивка, но очите изпаднаха в пълен контраст с нея. Както и да опитваше, от близо три години не можеше да ги накара да се усмихнат. Денем ги криеше зад рейбана, нощем просто гледаше жените в очите само в краен случай.

          Изгаси голата крушка в средата на стаята, мина през тъмният коридор без да светва и се сля с топло черното на нощта. 

          В бара седна на бара. Чувстваше се напрегнат както винаги преди първото, затова си го поръча още преди да е запалил цигара и се вгледа в барманката като в съотборник в щафетно бягане. Пое чашата от нея, отпи две топли глътки преди да са успели да установят комуникация с бучките лед и запали цигарата. Вече можеше да сканира клиентелата. Две момичета в съседство, проявяващи нескрит интерес, веднага го скриха, когато погледна към тях. Мъжка компания, мъжка компания, влюбена двойка, женска компания, пет момчета с едно момиче, доста хубавко. Допи си питието и си поръча второто. 

          След третото реши да преразгледа издаденостите наоколо. Съседките се бяха разкрасили до неустоимост. Знаеше, че в този бар никога не разреждат напитките. Едната му хвърляше погледи, а той и ги връщаше за да не и свършат. 

          - Казвам се Светъл - каза Светъл. 

          - Приятно ми е, Невъзможна - усмихна се тя и подаде ръка накичена с гривни и пръстени достатъчни за зареждане на бижутерски магазин.

          - Много разпространено, но хубаво име. - отклони поглед от гърдите и, опита се да го насочи към очите, но той непокорно се плъзна към голата кожа на краката. 

          - Още едно за дамата - обърна се той към барманката, надявайки се наведеният му поглед да не се възприеме като неучтивост. Беше го оставил да прави каквото пожелае. Той пожела да разсъблича Невъзможна. Ръцете му се пукаха от завист, въпреки че Светъл предвидливо ги беше намазал с крем за напукани ръце преди да излезе. 

          Вече не броеше. И не говореше прекалено, въпреки че езикът му се беше развързал. Целуваше Невъзможна, докато ръцете му говореха на езика на глухонемите секс маниаци. 

          - Хайде да ходим в нас, да включим и други части от тялото в разговора - предложи Светъл срамежливо. 

          - Много си бърз. Не съм толкова лесна - задъхано отговори Невъзможна - близко ли е или ще хващаме такси?

          Влязоха в тъмната стая. Светъл светна голата крушка. Съвсем скоро не само тя беше гола и той изигра една роля от последния порно филм, която го беше впечатлила особено. 

          - Трябва да се прибирам при сериозния си приятел - каза Невъзможна, напълно сериозно - Нали ще ми се обадиш, да се видим отново?

          - Разбира се, че ще ти се обадя - погледна встрани Светъл, докато и подаваше пари за такси. 

          Затвори вратата след нея, върна се в стаята и седна на леглото. Извади телефона си и изтри Невъзможна3. Излегна се, запали цигара и се загледа през прозореца в извития сърп на Луната. Не беше ял от сутринта, но не беше гладен. Мислеше си за нежната кожа на врата на Невъзможна и за пулсиращата сънна артерия под нея. Странно. 

          Бяха минали две години, шест месеца, десет дни и шест часа. 

Вампирът Светъл

          Беше късно. Слънцето още не се беше показало над хоризонта, но вече щедро обстрелваше небето с червени лъчи. Светъл се поспря пред входната врата и впи поглед в изгрева. Дръпна за последно от цигарата, изгаси я в лявата си длан и я изхвърли в единствената локва не успяла да се процеди между плочките след краткия, нощен дъждец. Ставаше прекалено светло, Светъл вече усещаше светлината болезнено върху лицето си, затова отвори входната врата и потъна в сумрака на стълбището. 

          Първото, което направи когато влезе в пълния мрак на малкия си, разхвърлян апартамент, беше да застане пред огледалото. Усмихна се широко и се наслади на равните, бели зъби. Току-що бе посетил изключително доверения си зъболекар и със задоволство се загледа във връхчетата на кучешките зъби, които отново стояха на една линия с останалите. 

          Светъл беше скромен вампирец. Никога не беше наранявал никого, както се казва - на слонът път правеше. Извади от хладилника нова кутия натурална кръв без консерванти, отви капачката и изля половината в дебелата стъклена халба, която се явяваше единствената чаша в цялото жилище. Прекара я за кратко през микровълновата, добави двеста грама водка, отпи няколко едри глътки и се отпусна на леглото. Беше си съвсем нормално, персона и половина. Не обичаше театралниченето с ковчезите. 

          Скоро щеше да празнува сто и четиридесетия си рожден ден. Щеше да го празнува, въпреки всички суеверия, които неговите приятели вампири се опитваха да му пробутват. Той нямаше много приятели, защото трябваше да избира сред изключително тясното общество на безсмъртните. Понякога се сприятеляваше и с някой смъртен, но след време се разстройваше много, когато той приключеше земния си път. Имаше и друга причина. Просто те рядко го разбираха. Противно на общоприетите фолклорни представи, вампирството и безсмъртието не се предават чрез ухапване. Те идват като резултат от истинската любов, която наистина е вечна. Първите симптоми са добре известни. Загуба на апетит, безсъние, проспиване на дните и скитане по цели нощи. За повечето хора всичко приключва на тази фаза, но не и за Светъл. С минаването на годините започна да забелязва, че старостта просто го подминава. Известно време го отдаваше на гени, на здравословното непревишаване на две кутии цигари на ден и половин литър твърд алкохол, на склонността към лицемерно ласкателство на хората около него. Истината го удари заедно със жаждата. Спря да се храни съвсем, фокусира се върху водката с "доматен" сок. Известно време пробутваше порасналите кучешки зъби за специални коронки, резултат от публично афишираната му вампирска обсесия. След време се сприятели с един вампир-зъболекар, безнадежно влюбен в момиче с брекети на зъбите и очила без никакъв диоптър. Резултатът траеше по няколко седмици, и тогава наставаше време за ново изпиляване. 

          Доизпи халбата преди кръвта да е изстинала съвсем и се излегна. Сети се за Луна, своята вечна любов. Тя отдавна беше напуснала този свят. Беше я видял преди много години за последно. Симпатична възрастна жена, посивяла и остаряла. Позна я по внучката, която потресаващо приличаше на нея. Първо я взе за Луна, беше като клонинг. "Е, все пак не ме е излъгала, че обича Земен!" помислил си бе Светъл. "Щом е от нашето братство, значи е било истинска любов". Погледът му се беше залепил за нея, но когато най-накрая успя да го откъсне, той загуби само частица от секундата преди да залепне още по здраво за истинската Луна. Изведнъж всичко се срина, гърлото му се стегна в буца, сълзите непокорно се пуснаха от очите и започнаха бързо да се спускат към ъгълчетата на устните. Луна не го забеляза, беше увеличила мощно диоптъра. Светъл не и се обади, изчака ги да минат покрай него и после дълго гледа след нея. Внучката се обърна два пъти, като на втория му се усмихна и му махна с ръка. 

          Остро позвъняване го извади от дълбокия сън. Беше проспал целия ден. Много рядко някой го търсеше вкъщи. До третото позвъняване се беше облякъл и почти беше стигнал до вратата. Значи не е пощальонът, мислеше си Светъл, той винаги звъни два пъти. Отвори бавно като задържа погледа си в земята за да не уплаши човека с вертикалните цепки на зениците си. Нямаше време да си сложи лещите. Леко се притесни когато видя изящните кецове Конвърс, но се осмели да плъзне поглед нагоре по стройните крака, още по-нагоре по леко момчешкия ханш. Сърцето му вече блъскаше бясно, но той не затвори вратата под носа и. Продължи нагоре с очи, докато не срещна нейните. Да, не се беше излъгал, беше тя, клонингът. Интересно, че бяха минали толкова много години, а тя не се беше променила ни най-малко. "Дали не е от нашите" си помисли той, прокара език по върховете на зъбите си и смело се усмихна. 

          - Здравейте! - изчурулика тя. - Казвам се Клонинга и Ви издирвам вече близо петдесет години! Не можах да Ви забравя, след като Ви видях за първи и последен път. 

          - Нека си говорим на Ти. - изсрича Светъл като замени усмивката с изопната, напрегната физиономия    - Казвам се Светъл, приятно ми е.

          Клонинга доби изражение, което ако се снима, би влязло в учебниците по психиатрия.

          - Ба, ба, баба ми ми е разказвала толкова много за Вас, извинявай Теб. - този път тя беше забила погледa си в земята - Значи съм влюбена в теб още отпреди да съм те виждала. 

          - Защо не влезеш? Да пием Блъди Мери заедно? - Светъл се усмихна отново.

          Тя престъпи през прага абсолютно безшумно както подобава на всеки истински влюбен, той затвори вратата след нея и тръгна към хладилника.

          - Знаеш ли, трябва да купя още една чаша! Имаш ли нещо против да пием от единствената заедно? - попита сконфузено той. 

          - Не се притеснявай, само не слагай много водка, не си падам по разредителя.


          Светъл изля останалата половина от кутията в неизмитата халба, прекара я през микровълновата за да добие телесна температура, след което седна до нея на леглото. Тя взе чашата от ръцете му и я изпи на бързи глътки почти цялата, след което виновно му я върна.

          - И не мислиш ли, че е време да спрем с тези консерви? - усмихна се тя дяволито и разкри прекрасните си кучешки зъби. 

          - Даааа, напълно си права. - съгласи се Светъл и съжали за снощното си посещение при зъболекаря....