Нощта беше топла и светла. Дърветата в парка хвърляха лунни сенки, а лекият ветрец се беше нагърбил с тяхната анимация. Невидими гарвани грачеха пойно. Миризмата на окосена трева преборваше с лекота опияняващия парфюм на Клонинга. Светъл я държеше за ръка, докато бавно вървяха по безлюдната и безвампирна алея. Беше го обзело адско блаженство. Съзерцаваше профила и, високото умно чело, острата, леко издадена брадичка, малкото чипо носле – толкова малко, че докато е била човек, сигурно е създавало проблеми с дебита, прехвърляйки голяма част от отговорностите си по дишането на устата. Светъл се радваше, че вампирството беше освободило устата и от тези изначално неприсъщи задачи, позволявайки и да се посвети на далеч по-приятни и пряко касаещи го занимания. Наведе се към нея и целуна бездиханно изящните и нежни устни.
- Обичам те! Ти никога не ми каза, че ме обичаш! – изхленчи Клонинга, когато приключиха с целувката след половин час.
- Обичам баба ти! – Светъл объркано се опитваше да открие разликите между нея и запечатания образ на Луна в сърцето си. Нима това е тя, тази друга жена, която може да обича със същата лунатична любов? Нима я беше открил толкова скоро, след само някакви си стотина години?
- Светли, аз съм почти същата като баба ми, мир на праха и – Клонинга нацупи устни по почти същия начин като баба си.
- Значи почти те обичам, Кло – притеснено измърмори Светъл.
Това „Светли” го развълнува толкова силно, че той и пусна ръката и прималяло седна на една пейка. Никой не го наричаше така, освен Луна. Не знаеше как да реагира, а в такива моменти единствената му защитна реакция беше да се прави на остроумен шут. Страхуваше се да и признае любовта си. Някакво дежавю витаеше заплашително и осезаемо. Не беше суеверен, но си спомни, че на идване към парка, бяла котка им мина път. Приликите бяха толкова много, че се ужасяваше да не се разпрострат и след момента на приличното му предложение, което се канеше да и направи от известно време. Знаеше, че вероятността от анорексия причинена от споделяне на любовта е незначителна, когато човек е вече вампирясал, но колкото и пренебрежим да беше риска, Светъл отлагаше и отлагаше, скован от перспективата да загуби и Клонинга.
- Знам защо се дърпаш. Не искаш да се откажеш от всички тези твои Вампирки и да ги замениш единствено с мен. Не си склонен да отсечеш вампирското си дърво и да бъдеш семейство само с мен. Баба ми е разправяла за теб, но аз не и вярвах. Ти не можеш да нахраниш егото си с любовта само на една жена. Имаш непрекъсната нужда от нови и нови завоевания. Колко станаха последно? Четиридесет, петдесет? – Клонинга беше едновременно тъжна и ядосана.
- Не е така, Кло. Имах нужда само от любовта на баба ти и вярвах единствено в нейната свръхестествена за жена, способност да обича. Тогава не мислех, че жените могат да обичат истински. После останах искрено изненадан, че има и жени Вампири. Донякъде обаче съм бил прав. Резултатите от последното вампирско преброяване сочат, че мъжете Вампири са осемдесет процента от целокупното вампирско население – Светъл се стресна от собственото си черноречие и замълча ловко.
- Женомразец! – закачливо изтърси Клонинга и се усмихна огряна от лунна светлина.
Светъл скочи от пейката като ударен от ток. Сграбчи Клонинга за ръката и я повлече по алеята. Това вече беше прекалено. Дежавюто преля чашата. Женомразец го наричаше само Луна, усмихвайки се палаво по същия начин. Беше шокиран, сърцето му безпорядъчно хлопаше, като двигател на Порше. Почти изтича до една малка полянка, огряна от безучастната, хладна Луна. Падна на колене с лице към Клонинга, бръкна с трепереща ръка в джоба на дънките си и извади пръстена, който беше купил за Луна навремето. Беше същия като неговия, но по-малък. Вампирски череп с кърваво червени, рубинени очи.
- Кло, обичам те, ... без почти!
вторник, 24 май 2011 г.
сряда, 11 май 2011 г.
Тъмна материя
- Знаеш ли Све, бизнесът ми потръгна. Станах собственик на десет процента от акциите на най-голямата хранителна компания. Сигурно си чувал за нея. Казва се „Червен кръст”. Главен доставчик са на Vampire Foods – Бизмун се излегна в удобното кожено кресло и се загледа влюбено в скъпия си златен часовник.
- Радвам се за теб, Биз – почувства се длъжен да изрази радост Светъл и си запали омърлушено цигара. – Радвам се за теб за това, че намираш смисъл в бизнеса и парите. За мен те са напълно безсмислени. Смъртта е безсмислена, а вечната смърт е безсмилена завинаги.
- Стига Све, каква е тази дупка, в която си изпаднал? Още малко и ще започнеш да смъркаш сребърен нитрат. Излез от тъпото си настроение, очаквам един приятел. Голям капацитет физик е и мисля, че ще ти е интересно да си поговориш с него – часовникът загуби своята привлекателност за кратък миг, от който Бизмун се възползва, за да си поръча бутилка свинска кръв.
Бяха седнали в супер скъпия ресторант „Човешки дарове” в курорта „Лунен бряг”, където Светъл не би могъл и да припари, ако не беше на разноските на приятеля си. Разположени на терасата в огромни кожени фотьойли с изглед към морето, се радваха на изгрева на Луната, поне Бизмун се радваше. Когато професор Стефан Ястребовски се присъедини, Светъл не успя да овладее напълно мрачното си настроение и след като се запозна с физика в инвалидна количка, изпадна в извинително съзерцание на пълнолунието. Ястребовски подбираше думите много внимателно, не за друго, а просто защото говореше чрез компютър-синтезатор. Беше станал Вампир в много напреднала фаза на някаква ужасна болест, която го беше превърнала в пълен инвалид.
- Какво си се отчаял, приятелю? – обърна се той към Светъл, когато след половин час изчерпи всички теми за разговор с Бизмун, които бяха две – пари и пари прим.
- Какво да те занимавам с моите терзания, Стеф! Едва ли можеш да ми помогнеш, едва ли може да ми помогне който и да е друг. Просто не виждам смисъл, не намирам смисъл във вампирството, във вечната будна смърт. Всички ме убеждават, че едва ли не, да си Вампир е награда. След като болката е наказание, не разбирам как вечната болка е награда. За какво ми е да живея вечно, ...без Луна? – Светъл спря рязко, след като усети, че прави точно това, което обясняваше, че не вижда смисъл да прави - занимаваше новия си познат със своите терзания.
- Виж Све, нали може да ти викам така? – Стефан смени компютърния тембър на поучителен. – Преди дванадесет милиарда години, когато е избухнал Големият Любовен Взрив, любовта се е разпръснала заедно с другата материя равномерно в цялата Вселена. От тогава се стреми да се събере отново. С изстиването е започнала да се концентрира, да оформя структури с по-висока плътност, въпреки че и до сега е доста разпиляна. Човешките учени продължават да търсят липсващата материя на Вселената, без дори да подозират, че любовта има маса – ученият отпи малко кръв през сламката забодена в ъгъла на устата му. – Във всичко около нас има любов, но в много малки концентрации. Във въздуха, който ние Вампирите нямаме полза да дишаме, поради пренебрежително ниските нива. Във флората и фауната също, където е по-концентрирана, но все пак крайно недостатъчна за употреба, ще ме извинява скъпият ни приятел-вегетарианец. Колкото е по-сложна една форма на организация на материята, толкова по-големи количества любов може да приюти. При нас Вампирите този любовен контейнер е достигнал критични размери.
Светъл гледаше привидно разсеяно към чашата си на масата и тръскаще цигарата си в пепелника по-често отколкото тя можеше да произведе пепел. Беше му интересно разбира се, но не го показваше, за да не развали предизвикателството за Ястребовски.
- Питал ли си се някога, защо някои хора изглеждат еднакво едри, но тежат различно? Има смешна теория, че просто има по-набити хора и по-пухкави такива. Абсолютни глупости! Просто любовта тежи, има хора с по-голям любовен резервоар и примати, с много малък. Тия които преминат границата стават Вампири, няма нужда да се размножават повече, да създават свои подобрени копия. Един Вампир тежи около десет килограма повече от човек с подобна телесна структура. Разликата е любов. Тя се изразходва, докато използваме нашите специални умения, естествено. От там идва и жаждата, трябва по-някакъв начин да си я възстановим. Както казах, тя е навсякъде около нас, но най-високи дози има в кръвта на хората – Стефан се беше отказал от поучителния тембър избран в началото и сега говореше с успокояващ и топъл компютърен глас.
- Е добре Стеф, аз как съществувам тогава, след като съм вегетарианец? – раздразнено се намеси Бизмун, гледайки укорително към Светъл. Явно му беше ядосан, че е предизвикал целия този разговор.
- Не твърдя, че е невъзможно да се съществува и без човешка кръв, Биз – физикът отпи още малко човешка кръв през сламката. – Само че необходимото количество се умножава минимум по десет, дори да ползваш кучешка кръв за заместител. Има вече голям напредък във вампирската хранително-вкусова промишленост. Всички знаем за новата серия продукти на Vampire Foods на базата на зеленчукови и плодови сокове с изкуствено добавена любов. Но тя пак е естествена. Синтетична любов няма.
- Радвам се за теб, Биз – почувства се длъжен да изрази радост Светъл и си запали омърлушено цигара. – Радвам се за теб за това, че намираш смисъл в бизнеса и парите. За мен те са напълно безсмислени. Смъртта е безсмислена, а вечната смърт е безсмилена завинаги.
- Стига Све, каква е тази дупка, в която си изпаднал? Още малко и ще започнеш да смъркаш сребърен нитрат. Излез от тъпото си настроение, очаквам един приятел. Голям капацитет физик е и мисля, че ще ти е интересно да си поговориш с него – часовникът загуби своята привлекателност за кратък миг, от който Бизмун се възползва, за да си поръча бутилка свинска кръв.
Бяха седнали в супер скъпия ресторант „Човешки дарове” в курорта „Лунен бряг”, където Светъл не би могъл и да припари, ако не беше на разноските на приятеля си. Разположени на терасата в огромни кожени фотьойли с изглед към морето, се радваха на изгрева на Луната, поне Бизмун се радваше. Когато професор Стефан Ястребовски се присъедини, Светъл не успя да овладее напълно мрачното си настроение и след като се запозна с физика в инвалидна количка, изпадна в извинително съзерцание на пълнолунието. Ястребовски подбираше думите много внимателно, не за друго, а просто защото говореше чрез компютър-синтезатор. Беше станал Вампир в много напреднала фаза на някаква ужасна болест, която го беше превърнала в пълен инвалид.
- Какво си се отчаял, приятелю? – обърна се той към Светъл, когато след половин час изчерпи всички теми за разговор с Бизмун, които бяха две – пари и пари прим.
- Какво да те занимавам с моите терзания, Стеф! Едва ли можеш да ми помогнеш, едва ли може да ми помогне който и да е друг. Просто не виждам смисъл, не намирам смисъл във вампирството, във вечната будна смърт. Всички ме убеждават, че едва ли не, да си Вампир е награда. След като болката е наказание, не разбирам как вечната болка е награда. За какво ми е да живея вечно, ...без Луна? – Светъл спря рязко, след като усети, че прави точно това, което обясняваше, че не вижда смисъл да прави - занимаваше новия си познат със своите терзания.
- Виж Све, нали може да ти викам така? – Стефан смени компютърния тембър на поучителен. – Преди дванадесет милиарда години, когато е избухнал Големият Любовен Взрив, любовта се е разпръснала заедно с другата материя равномерно в цялата Вселена. От тогава се стреми да се събере отново. С изстиването е започнала да се концентрира, да оформя структури с по-висока плътност, въпреки че и до сега е доста разпиляна. Човешките учени продължават да търсят липсващата материя на Вселената, без дори да подозират, че любовта има маса – ученият отпи малко кръв през сламката забодена в ъгъла на устата му. – Във всичко около нас има любов, но в много малки концентрации. Във въздуха, който ние Вампирите нямаме полза да дишаме, поради пренебрежително ниските нива. Във флората и фауната също, където е по-концентрирана, но все пак крайно недостатъчна за употреба, ще ме извинява скъпият ни приятел-вегетарианец. Колкото е по-сложна една форма на организация на материята, толкова по-големи количества любов може да приюти. При нас Вампирите този любовен контейнер е достигнал критични размери.
Светъл гледаше привидно разсеяно към чашата си на масата и тръскаще цигарата си в пепелника по-често отколкото тя можеше да произведе пепел. Беше му интересно разбира се, но не го показваше, за да не развали предизвикателството за Ястребовски.
- Питал ли си се някога, защо някои хора изглеждат еднакво едри, но тежат различно? Има смешна теория, че просто има по-набити хора и по-пухкави такива. Абсолютни глупости! Просто любовта тежи, има хора с по-голям любовен резервоар и примати, с много малък. Тия които преминат границата стават Вампири, няма нужда да се размножават повече, да създават свои подобрени копия. Един Вампир тежи около десет килограма повече от човек с подобна телесна структура. Разликата е любов. Тя се изразходва, докато използваме нашите специални умения, естествено. От там идва и жаждата, трябва по-някакъв начин да си я възстановим. Както казах, тя е навсякъде около нас, но най-високи дози има в кръвта на хората – Стефан се беше отказал от поучителния тембър избран в началото и сега говореше с успокояващ и топъл компютърен глас.
- Е добре Стеф, аз как съществувам тогава, след като съм вегетарианец? – раздразнено се намеси Бизмун, гледайки укорително към Светъл. Явно му беше ядосан, че е предизвикал целия този разговор.
- Не твърдя, че е невъзможно да се съществува и без човешка кръв, Биз – физикът отпи още малко човешка кръв през сламката. – Само че необходимото количество се умножава минимум по десет, дори да ползваш кучешка кръв за заместител. Има вече голям напредък във вампирската хранително-вкусова промишленост. Всички знаем за новата серия продукти на Vampire Foods на базата на зеленчукови и плодови сокове с изкуствено добавена любов. Но тя пак е естествена. Синтетична любов няма.
- Всичко това звучи много логично професоре, но дори да е така, на мен продължава да не ми е ясно. Какъв е генералният смисъл на вампирското съществуване, смисълът на Вселената, на Пространството и Времето, и на Любовта в крайна сметка? – Светъл се постара въпросът му да не прозвучи като заяждане.
- Когато някой умре по нормалния начин, недостатъчната любов в него се разпръсква. Сигурно си чувал за поредните сбъркани, човешки теории, как духът се отделял от олекващото тяло. Това не е никакъв дух, а просто няколко грама оскъдна любов, която трябва отново да бъде събирана. Всички форми на живот са пчелички, събират любовта около себе си, всеки според размера на контейнера си. Когато се надхвърли една критична маса, тя дава безсмъртие под формата на алтернативна вечна смърт на собствения си резервоар. Изобщо, любовта естествено се стреми да се обедини и концентрира и да се отдели от останалата светла материя. Затова хората я наричат тъмна материя, защото. не могат да я видят. Всички живи твари я събират, но само Вампирите можем да я преработваме в нашата храносмилателна система, да я трансформираме до наша собствена, уникална любов. Да, ти обичаш Луна, твоята любов е конкретна и неизменна, има свой неповторим облик. Ние Вампирите не можем да сменяме обекта на любовта си, това е вярно. Но ако си несподелено влюбен, има голям шанс в следващите няколко десетки милиарда години, до края на Времето, да срещнеш друга жена, която да е почти точно копие на Луна. Не говоря за това как изглежда, разбира се. Имам предвид всичко, по-еднаква от близнак. Тогава ще можеш да я обичаш с твоята си специфична любов, можете да създадете вампирска двойка, но само ако успееш да я накараш да се влюби истински в теб. Затова тренирай, ставай все по-умел и изкусен. С Луна си бил неподготвен, не бъди и с нейния клонинг, когато той се появи. Това е смисълът, така че няма място за отчаяние – Ястребовски излетя заедно с количката си и се премести, жертвайки изгледа към морето за гледка към красивата Вампирка на съседната маса.
- И какво ще стане на края на Времето, Стеф? – искрено заинтригуван, Светъл вече не се стараеше да прикрива любопитството си.
- Не го мисли, Светъл. Според изчисленията ми, всичката тъмна материя ще колабира до една точка, ще се обедини отново и ще експлодира като пореден Голям Взрив. Ще започне ново Време. Ако не ме лъжат резултатите, генералният смисъл на настоящата Вселена е тъмната материя да се отърве от светлата. Дори и според последните човешки изследвания, заблудената и безмозъчна светла материя продължава да се разширява безспирно и никога няма да се събере отново, никога няма да се пречка повече. Трупа се в камънаци и железа. Докато тъмната се обединява, концентрира се основно в живите организми. Следващата Вселена ще е много по-различна, ще е изградена само от Любов – професор Ястребовски обърна за миг очи към Светъл, за да не пропусне удоволствието да погледне надменно към озадаченото му изражение.
- Звучи обнадеждаващо! Но излиза, че и следващата Вселена също няма да е вечна? – попита Светъл с вид на Вампир, току-що открил топлата кръв.
- Няма нищо вечно приятелю. Няма вечно щастие, както и вечно нещастие! – Стефан гледаше замечтано към разголените гърди на съседката.
Светъл погледна към морето. Луната се беше издигнала над водата и беше разрушила светлата пътека към себе си, която допреди малко се простираше до самия хоризонт. Сега във водата плуваше нейното накъдрено от вълните отражение. Бяха станали две Луни, абсолютно идентични. Светъл се загледа в отражението и се усмихна.
- Когато някой умре по нормалния начин, недостатъчната любов в него се разпръсква. Сигурно си чувал за поредните сбъркани, човешки теории, как духът се отделял от олекващото тяло. Това не е никакъв дух, а просто няколко грама оскъдна любов, която трябва отново да бъде събирана. Всички форми на живот са пчелички, събират любовта около себе си, всеки според размера на контейнера си. Когато се надхвърли една критична маса, тя дава безсмъртие под формата на алтернативна вечна смърт на собствения си резервоар. Изобщо, любовта естествено се стреми да се обедини и концентрира и да се отдели от останалата светла материя. Затова хората я наричат тъмна материя, защото. не могат да я видят. Всички живи твари я събират, но само Вампирите можем да я преработваме в нашата храносмилателна система, да я трансформираме до наша собствена, уникална любов. Да, ти обичаш Луна, твоята любов е конкретна и неизменна, има свой неповторим облик. Ние Вампирите не можем да сменяме обекта на любовта си, това е вярно. Но ако си несподелено влюбен, има голям шанс в следващите няколко десетки милиарда години, до края на Времето, да срещнеш друга жена, която да е почти точно копие на Луна. Не говоря за това как изглежда, разбира се. Имам предвид всичко, по-еднаква от близнак. Тогава ще можеш да я обичаш с твоята си специфична любов, можете да създадете вампирска двойка, но само ако успееш да я накараш да се влюби истински в теб. Затова тренирай, ставай все по-умел и изкусен. С Луна си бил неподготвен, не бъди и с нейния клонинг, когато той се появи. Това е смисълът, така че няма място за отчаяние – Ястребовски излетя заедно с количката си и се премести, жертвайки изгледа към морето за гледка към красивата Вампирка на съседната маса.
- И какво ще стане на края на Времето, Стеф? – искрено заинтригуван, Светъл вече не се стараеше да прикрива любопитството си.
- Не го мисли, Светъл. Според изчисленията ми, всичката тъмна материя ще колабира до една точка, ще се обедини отново и ще експлодира като пореден Голям Взрив. Ще започне ново Време. Ако не ме лъжат резултатите, генералният смисъл на настоящата Вселена е тъмната материя да се отърве от светлата. Дори и според последните човешки изследвания, заблудената и безмозъчна светла материя продължава да се разширява безспирно и никога няма да се събере отново, никога няма да се пречка повече. Трупа се в камънаци и железа. Докато тъмната се обединява, концентрира се основно в живите организми. Следващата Вселена ще е много по-различна, ще е изградена само от Любов – професор Ястребовски обърна за миг очи към Светъл, за да не пропусне удоволствието да погледне надменно към озадаченото му изражение.
- Звучи обнадеждаващо! Но излиза, че и следващата Вселена също няма да е вечна? – попита Светъл с вид на Вампир, току-що открил топлата кръв.
- Няма нищо вечно приятелю. Няма вечно щастие, както и вечно нещастие! – Стефан гледаше замечтано към разголените гърди на съседката.
Светъл погледна към морето. Луната се беше издигнала над водата и беше разрушила светлата пътека към себе си, която допреди малко се простираше до самия хоризонт. Сега във водата плуваше нейното накъдрено от вълните отражение. Бяха станали две Луни, абсолютно идентични. Светъл се загледа в отражението и се усмихна.
събота, 7 май 2011 г.
Самоталня
Довлече се до замъка, когато почти се съмваше. Беше пребит от умора на любовта, все едно че беше общувал в продължение на часове. Летенето, невидимостта и другите вампирски умения изцеждат силите сериозно, но нищо не може да се сравни с вампирското общуване. То е нещо съвсем различно от човешкото и е райски изтощително.
Разговорът е строеж, а думите са тухлите които го изграждат. Хората насипват тези думи безразборно и това, което остава на края на всеки техен разговор е просто купчина тухли. Ако са по-интелигентни, някъде в хаоса се забелязват отделни организирани елементи, стени, прозорци, като сграда след тежко земетресение. Вампирите не говорят заради самото говорене. Те всички са хипер интелигентни и знаят за мощта на думите, за способността им да внушават, да разсмиват, да разплакват, да управляват. Още в първите класове на вампирската образователна система е застъпена дисциплината Територика и Доминикация. Започва се с монолози, защото те са по-лесни и постепенно се преминава през диалог, докато се стигне до дискусия. Целта е след всеки сеанс, построената словесна сграда да е красива, без никакви дефекти, внушителна и консистентна. Това е изключително трудна задача, шахът е направо детска игра в сравнение с доминикирането. Трябва много бързо да предвиждаш, да намираш най-подходящите думи, да предсказваш напред във времето ходовете на събеседника, които са много повече от възможните ходове в шаха. Но за един Вампир е смъртно важно умение и Светъл беше наблегнал много здраво върху точно този предмет, което съчетано с таланта му, го изведе до трудно достижими низини.
Самотуването е единственото нещо, което премахва умората. То е еквивалента на съня при хората. Вампирите нямат никаква необходимост от сън, поне в познатия му вид. За да си починат не е необходимо да лежат със затворени очи и да изпадат в състояние близко до безсъзнанието. Това което е необходимо е пълна изолация, самота и уединиение. Във човешкия фолклор това често се свързва със „спане” в ковчег разположен в мрачно и дълбоко мазе. Не че не върши работа, но има много по-добри и отпочиващи варианти.
В старото си човешко жилище, Светъл ползваше спалнята за тази цел. В новия му вампирски замък обаче, въпреки че беше скромен, не по-голям от две хиляди квадрата (не искаше да тегли кредит за повече от двеста години), имаше обособена самоталня. Самата тя заемаше доста голяма част от площта на имота, беше с квадратна форма, двадесет на двадесет метра, с висок таван боядисан в черно, също като стените. Прозорците бяха малки и високи и през тях нощем се виждаха само луната и звездите, а денем се закриваха автоматично от електрически щори. Те заемаха горната част на стените, а долната представляше нещо като картинна галерия. Картините бяха основно портрети на жени, на които Светъл беше държал в един или друг момент от живота си. Всички бяха в гръб. На средата на тавана, точно над огромното кръгло легло беше най-важния портрет – Луна в гръб. „Тъмната страна на Луна”, както го беше нарекъл Светъл. Друго в стаята нямаше, беше абсолютно празна, осветлението беше мрачно, озвучителна система разпръскваше тихи рок балади. Всичко беше създадено за удобство, за пълноценно и бързо самотуване. Светъл усещаше самотата още с прекрачването на прага на самоталнята и осем до десет часа прекарани в нея му възвръщаха отново силите напълно.
Тази сутрин се чувстваше уморен по различен начин. Опитваше се да си оправдае умората с висенето часове наред под прозореца на Луна, с напрягането за постигане на качествена невидимост, но усещаше, че не е само това. Дори при продължително доминикиране не се беше скапвал така. Не можеше да изтрие от ретините си картината на любовта към него под формата на кръвен коктейл, стичаща се заедно с мръсотията от изцапаните чинии в канала на мивката.
Извървя сто метровия коридор за една малка вечност, проклинайки клишираното мислене на вампирския архитект, проектирал замъка. Когато затвори зад гърба си вратата на самоталнята, веднага се почувства по-добре. Съблече се и легна в единия край на леглото. Никога не лягаше на средата, защото се разваляше усещането, че някой липсва. Отпусна се и се загледа в тавана. Точно когато отсамотяваше, джобът на дънките му, проснати на земята иззвъня. Винаги си изключваше телефона преди самотуване, но явно поради огромната умора този път беше забравил.
- Как си Све, да не самотуваш вече? Нали не те възбуждам? – беше Джиджи, ушечувно любопитна за развръзката с анорексията.
- Не, тъкмо се канех. Не се притеснявай Джи. Знам че трябваше да ти се обадя, преди да легна, вината е моя – Светъл искрено съжали, но не затова, че не се е обадил, а че не си е изключил телефона.
- Как мина лечението? Клати ли се Светлото дърво? – с треперлив глас попита тя, минавайки развълнувано направо към съществото.
- Спокойно, бъди песимистка за мен и никога няма да сбъркаш – Светъл се натъжи и леко усили музиката с махване на ръка. – Хората са странно нещо Джи. Убиват времето, докато накрая то не ги убие. Има нещо толкова саморазрушително в тях, трагично и едновременно красиво.
- Добре тогава, ще те оставям да самотуваш!. Не те обичам Све, лек ден – излъга Джиджи и се прокашля, като че ли в потвърждение.
- И аз не те обичам Джи. Приятно самотуване и на теб – не излъга Светъл, не се прокашля в потвърждение и затвори телефона.
Изключи го и го хвърли върху дънките на пода.
Разговорът е строеж, а думите са тухлите които го изграждат. Хората насипват тези думи безразборно и това, което остава на края на всеки техен разговор е просто купчина тухли. Ако са по-интелигентни, някъде в хаоса се забелязват отделни организирани елементи, стени, прозорци, като сграда след тежко земетресение. Вампирите не говорят заради самото говорене. Те всички са хипер интелигентни и знаят за мощта на думите, за способността им да внушават, да разсмиват, да разплакват, да управляват. Още в първите класове на вампирската образователна система е застъпена дисциплината Територика и Доминикация. Започва се с монолози, защото те са по-лесни и постепенно се преминава през диалог, докато се стигне до дискусия. Целта е след всеки сеанс, построената словесна сграда да е красива, без никакви дефекти, внушителна и консистентна. Това е изключително трудна задача, шахът е направо детска игра в сравнение с доминикирането. Трябва много бързо да предвиждаш, да намираш най-подходящите думи, да предсказваш напред във времето ходовете на събеседника, които са много повече от възможните ходове в шаха. Но за един Вампир е смъртно важно умение и Светъл беше наблегнал много здраво върху точно този предмет, което съчетано с таланта му, го изведе до трудно достижими низини.
Самотуването е единственото нещо, което премахва умората. То е еквивалента на съня при хората. Вампирите нямат никаква необходимост от сън, поне в познатия му вид. За да си починат не е необходимо да лежат със затворени очи и да изпадат в състояние близко до безсъзнанието. Това което е необходимо е пълна изолация, самота и уединиение. Във човешкия фолклор това често се свързва със „спане” в ковчег разположен в мрачно и дълбоко мазе. Не че не върши работа, но има много по-добри и отпочиващи варианти.
В старото си човешко жилище, Светъл ползваше спалнята за тази цел. В новия му вампирски замък обаче, въпреки че беше скромен, не по-голям от две хиляди квадрата (не искаше да тегли кредит за повече от двеста години), имаше обособена самоталня. Самата тя заемаше доста голяма част от площта на имота, беше с квадратна форма, двадесет на двадесет метра, с висок таван боядисан в черно, също като стените. Прозорците бяха малки и високи и през тях нощем се виждаха само луната и звездите, а денем се закриваха автоматично от електрически щори. Те заемаха горната част на стените, а долната представляше нещо като картинна галерия. Картините бяха основно портрети на жени, на които Светъл беше държал в един или друг момент от живота си. Всички бяха в гръб. На средата на тавана, точно над огромното кръгло легло беше най-важния портрет – Луна в гръб. „Тъмната страна на Луна”, както го беше нарекъл Светъл. Друго в стаята нямаше, беше абсолютно празна, осветлението беше мрачно, озвучителна система разпръскваше тихи рок балади. Всичко беше създадено за удобство, за пълноценно и бързо самотуване. Светъл усещаше самотата още с прекрачването на прага на самоталнята и осем до десет часа прекарани в нея му възвръщаха отново силите напълно.
Тази сутрин се чувстваше уморен по различен начин. Опитваше се да си оправдае умората с висенето часове наред под прозореца на Луна, с напрягането за постигане на качествена невидимост, но усещаше, че не е само това. Дори при продължително доминикиране не се беше скапвал така. Не можеше да изтрие от ретините си картината на любовта към него под формата на кръвен коктейл, стичаща се заедно с мръсотията от изцапаните чинии в канала на мивката.
Извървя сто метровия коридор за една малка вечност, проклинайки клишираното мислене на вампирския архитект, проектирал замъка. Когато затвори зад гърба си вратата на самоталнята, веднага се почувства по-добре. Съблече се и легна в единия край на леглото. Никога не лягаше на средата, защото се разваляше усещането, че някой липсва. Отпусна се и се загледа в тавана. Точно когато отсамотяваше, джобът на дънките му, проснати на земята иззвъня. Винаги си изключваше телефона преди самотуване, но явно поради огромната умора този път беше забравил.
- Как си Све, да не самотуваш вече? Нали не те възбуждам? – беше Джиджи, ушечувно любопитна за развръзката с анорексията.
- Не, тъкмо се канех. Не се притеснявай Джи. Знам че трябваше да ти се обадя, преди да легна, вината е моя – Светъл искрено съжали, но не затова, че не се е обадил, а че не си е изключил телефона.
- Как мина лечението? Клати ли се Светлото дърво? – с треперлив глас попита тя, минавайки развълнувано направо към съществото.
- Спокойно, бъди песимистка за мен и никога няма да сбъркаш – Светъл се натъжи и леко усили музиката с махване на ръка. – Хората са странно нещо Джи. Убиват времето, докато накрая то не ги убие. Има нещо толкова саморазрушително в тях, трагично и едновременно красиво.
- Добре тогава, ще те оставям да самотуваш!. Не те обичам Све, лек ден – излъга Джиджи и се прокашля, като че ли в потвърждение.
- И аз не те обичам Джи. Приятно самотуване и на теб – не излъга Светъл, не се прокашля в потвърждение и затвори телефона.
Изключи го и го хвърли върху дънките на пода.
четвъртък, 5 май 2011 г.
В канала
Топлата лятна вечер се потеше от влагата на изсипалия се през деня изобилен дъжд. Въздухът се стелеше неподвижен и тежък, лепнеше по листата на дърветата, неохотно пълнеше дробовоте на окъснелите минувачи и мързеливо се отдръпваше пред колите, събразявайки се със законите на аеродинамиката, но с особено нежелание. Светъл висеше безтегловно и невидимо в този същия въздух пред светнал, отворен прозорец на третия етаж, без да се съобразява с физичните закони. От стаята, чиято собственост беше прозорецът, се чуваше глъч, музика, звън на чаши и спорадичен смях. Стаята от своя страна беше собственост на Луна и Земен, като част от малкия и спретнат апартамент. Преди време го държаха само под наем, но Земен с присъщата си прагматичност изчисли, че ако го купят с ипотека за четиридесет години, месечната вноска ще е съизмерима с наема. Светъл не си падаше по кредитите, докато беше човек. След като вампиряса, още дълго време отказваше да преосмисли становището си от вампирска гледна точка. Скоро обаче се нанесе в нов замък, платен с двеста годишен ипотечен кредит от Вампирска Инвестиционна Банка.
Луна беше събрала необичайно голяма част от обичайната компания, да побъбрят, попийнат, послушат музика. Светъл неканено и невидимо се рееше от външната страна на прозореца и единствено внимаваше да не бъде забелязан от домакинята. Вече два часа се оправдаваше пред себе си, че чака подходящ момент, а всъщност съзерцаваше Луна. Косата и блестеше, боядисана с черна като гарваново крило боя. Зъбите, бели и равни, ювелирно изработени при зъболекар виртуоз. Кожата, нежна и гладка на молекулярно ниво благодарение на майсторски подбрания фон дьо тен. Очите и имаха бадемова форма и бяха така изкусно очертани с очна линия, че Светъл нямаше да се учуди, ако първите и рисунки от детската градина са именно на бадеми, вместо на къщичка с коминче. Тези очи бяха като черни дупки, можеше да потънеш в тях завинаги, да бъдеш смачкан и сплескан от огромната им гравитация.
Вече започваше да изпитва умора на любовта от продължителното летене в състояние на невидимост, предвкусваше утрешната любовна треска, въпреки двете бутилки първокачествена кръв с аспирин и витамин С, които предвидливо беше изпил предварително. Само трябваше да дочака Луна да излезе от стаята за момент и да се надява моментът да е достатъчно дълъг.
Дочака. Тя излезе шумно през вратата, извинявайки се и обещавайки на всички, че ще се върне след малко, точно когато силите на Светъл бяха на привършване. Той влезе безшумно през прозореца, бързо отиде до нейното място на масата и изцеди десетте милилитра кръвен коктейл от спринцовката в чашата с доматен сок на Луна. Никой не забеляза, как нивото му магически се увеличи с един пръст, как цветът му узря от доматено до кърваво червено. Светъл бързо се втурна към прозореца и излезе от стаята, закачайки се в завесата. Тя се разлюля издайнически, привличайки вниманието на всички.
- Ха, вятър ли излезе? Не се живее в тази жега! - обнадежди се Земен, загледан пряко през Светъл в тъмнината навън.
Листата на дърветата не потрепваха, натрупаният в помещението цигарен дим отказваше да се разтваря в горещия, неподвижен въздух.
- Някакъв странен, жалък порив - продължи той и се върна към питието си, след като осъзна, че никой не проявява особен интерес към темата.
Напредналата фаза на купона беше убила общата комуникация и гостите вече се бяха групирали по двойки, всяка водеща откъснат и независим разговор. Светъл знаеше, че следващото, последно ниво на купонясване е разцепването и на двойките и изпадане в самотно, поединично съзерцание. Надяваше се да не се налага да става свидетел на този последен жизнен стадий на партито, но трябваше да е сигурен, че Луна ще изпие лекарството.
Когато тя отпи от чашата си, присви бадемови очи, все едно беше загризала зелен лимон. Бореше се да си поеме въздух. Изтича към мивката и изплю. Опита се да каже нещо, но не можа да обели и дума и направо ги изсипа небелени, заедно с шлюпки от ъ-та, г-та и х-та.
- Ъъъгггхххх, този сокгггггххххххх е ъъъъъъъ-жасно рррггггггггхххх-азвален! - Луна изля и чашата в мивката и Светъл видя как любовта към него, примесена с утайки от кафе, разтопени остатъци от сладолед и мазни трохи от шоколадова торта, бавно се стича в канала.
Тръгна си. Спусна се с омаляла от летене и невидимост любов на земята и тръгна бавно към замъка си, вървейки. От единствения светещ прозорец зад гърба му се понесе "Ако бях твоят Вампир" на Мерилин. Светъл забави още крачка и се заслуша, мърдайки беззвучно устни в синхрон с текста на песента.
Ако бях твоят вампир,
неизменно като Луната.
вместо да убиваме времето,
щяхме да се сме заедно
до изгрева на Слънцето.
Луна беше събрала необичайно голяма част от обичайната компания, да побъбрят, попийнат, послушат музика. Светъл неканено и невидимо се рееше от външната страна на прозореца и единствено внимаваше да не бъде забелязан от домакинята. Вече два часа се оправдаваше пред себе си, че чака подходящ момент, а всъщност съзерцаваше Луна. Косата и блестеше, боядисана с черна като гарваново крило боя. Зъбите, бели и равни, ювелирно изработени при зъболекар виртуоз. Кожата, нежна и гладка на молекулярно ниво благодарение на майсторски подбрания фон дьо тен. Очите и имаха бадемова форма и бяха така изкусно очертани с очна линия, че Светъл нямаше да се учуди, ако първите и рисунки от детската градина са именно на бадеми, вместо на къщичка с коминче. Тези очи бяха като черни дупки, можеше да потънеш в тях завинаги, да бъдеш смачкан и сплескан от огромната им гравитация.
Вече започваше да изпитва умора на любовта от продължителното летене в състояние на невидимост, предвкусваше утрешната любовна треска, въпреки двете бутилки първокачествена кръв с аспирин и витамин С, които предвидливо беше изпил предварително. Само трябваше да дочака Луна да излезе от стаята за момент и да се надява моментът да е достатъчно дълъг.
Дочака. Тя излезе шумно през вратата, извинявайки се и обещавайки на всички, че ще се върне след малко, точно когато силите на Светъл бяха на привършване. Той влезе безшумно през прозореца, бързо отиде до нейното място на масата и изцеди десетте милилитра кръвен коктейл от спринцовката в чашата с доматен сок на Луна. Никой не забеляза, как нивото му магически се увеличи с един пръст, как цветът му узря от доматено до кърваво червено. Светъл бързо се втурна към прозореца и излезе от стаята, закачайки се в завесата. Тя се разлюля издайнически, привличайки вниманието на всички.
- Ха, вятър ли излезе? Не се живее в тази жега! - обнадежди се Земен, загледан пряко през Светъл в тъмнината навън.
Листата на дърветата не потрепваха, натрупаният в помещението цигарен дим отказваше да се разтваря в горещия, неподвижен въздух.
- Някакъв странен, жалък порив - продължи той и се върна към питието си, след като осъзна, че никой не проявява особен интерес към темата.
Напредналата фаза на купона беше убила общата комуникация и гостите вече се бяха групирали по двойки, всяка водеща откъснат и независим разговор. Светъл знаеше, че следващото, последно ниво на купонясване е разцепването и на двойките и изпадане в самотно, поединично съзерцание. Надяваше се да не се налага да става свидетел на този последен жизнен стадий на партито, но трябваше да е сигурен, че Луна ще изпие лекарството.
Когато тя отпи от чашата си, присви бадемови очи, все едно беше загризала зелен лимон. Бореше се да си поеме въздух. Изтича към мивката и изплю. Опита се да каже нещо, но не можа да обели и дума и направо ги изсипа небелени, заедно с шлюпки от ъ-та, г-та и х-та.
- Ъъъгггхххх, този сокгггггххххххх е ъъъъъъъ-жасно рррггггггггхххх-азвален! - Луна изля и чашата в мивката и Светъл видя как любовта към него, примесена с утайки от кафе, разтопени остатъци от сладолед и мазни трохи от шоколадова торта, бавно се стича в канала.
Тръгна си. Спусна се с омаляла от летене и невидимост любов на земята и тръгна бавно към замъка си, вървейки. От единствения светещ прозорец зад гърба му се понесе "Ако бях твоят Вампир" на Мерилин. Светъл забави още крачка и се заслуша, мърдайки беззвучно устни в синхрон с текста на песента.
Ако бях твоят вампир,
неизменно като Луната.
вместо да убиваме времето,
щяхме да се сме заедно
до изгрева на Слънцето.
понеделник, 2 май 2011 г.
Вкусът на любовта
Черният сатен се хлъзгаше като утъпкан сняг. Черният огледален таван отразяваше неохотно оскъдната червена светлина, която после биваше жадно погълната от черните копринени тапети на стените. Някой би решил, че единствената пречка за пълно женско щастие е това, че и Светъл не е черен. Но този някой не беше в спалнята със Светъл, там бяха Джиджи Точкова и Ера Генова, които прекрасно знаеха, че цветът в случая лъже срамежливо. Бяха чисто голи, както майка не би могла да ги роди. Гръдните им обиколки не би могъл да роди дори и най-перверзният пластичен хирург. Светъл им беше опростил наказанието наложено за „Лунно затъмнение”ООД много добре осъзнавайки, че ако не е достатъчно строг ще му се качат на главата. Ера му се беше качила на главата, по-точно му беше седнала на лицето, докато Джиджи беше седнала върху обекта на лъжесвидетелството на цвета. Гърдите на Вампирките се бяха опрели едни в други като буфери на железопътни вагони и те, с риск да изкълчат проточените си напред вратове, сприятеляваха езиците си със затворени очи. Този триъгълник се поклащаше и люлееше ритмично, водното легло се вълнуваше бурно, а стоновете и стенанията упорито воюваха със звукоизолацията на спалнята.
- Момичета, запомнете докъде сте стигнали, ще направим цигара почивка – усмихна се извинително с най-чаровната си усмивка Светъл, след като развали триъгълника по технически причини и запали цигара.
- Май не сме имали много заместнички, докато си изтърпявахме едногодишното наказание цяла седмица – ухили се Джиджи, отиде до малката масичка от черен мрамор и наля по чаша пенлива кръв от областта Шампан.
- Ами всъщност не, наистина. Много грижи имам с тази анорексия на Луна, не мога да реша как да я лекувам. Чудя се, дали не е по-удачно да опитам лечение със секс – Светъл замислено пое подадената му кристална чаша и отпи.
- Не вярвам в хомеопатията Све – разсмя се Ера и гърдите и изпаднаха в резонанс.
- Све, и аз мисля, че е по-добре да кръводарим. Толкова много те обичаме, че дори и на човек да дадеш да пие от нашата кръв, ще се влюби в теб със сигурност, а една анорексия ли няма да излекува? – Точкова гледаше Светъл с поглед-доказателство.
- Толкова сте мили, че отмяната на наказанието ми се струва дори недостатъчно. Направо заслужавате награда – Светъл смачка цигарата в пепелника и запали втора за да удължи почивката.
- Ужасно съжаляваме за дружеството с ограничена отговорност. Беше много безотговорно от наша страна. Когато обичаш някого истински, си готов да направиш всичко за него, дори да отидеш на плаж по обяд, ако е необходимо – Ера си изпи шампанското и се гушна до Светъл.
Той си погледна биологичния часовник и разбра, че е време за пошестване. Изгаси втората цигара още преди да е догоряла и придърпа и Джиджи към себе си.
На края на деня, веднага след залез, те си тръгнаха. Бутилката стоеше празна на масичката, кристалните чаши, обагрени в червено, също бяха празни. Изключение правеше само една. Беше пълна с още топла кръв, но не от бутилката. В нея искреше коктейл от кръвта на Ера и Джиджи, коктейл от две любови към един Вампир. Светъл знаеше, че вкусът на всяка вампирска кръв се определя основно от обекта на любовта, но никога не беше опитвал кръв от свой Вампир. Надяваше се да е сладка и опияняваща, да е вкусна и завладяваща. Затова винаги се беше страхувал да я вкуси, да не би да не може да се въздържи и да пие от нея, което е изключително опасно. Ако пиеш кръв от свой Вампир рискуваш да убиеш любовта си със самовлюбеност и натравянето понякога е дори животоносно. Този път не издържа на изкушението. Поддаде се на любопитството да разбере какво носи на неговите Вампирки това, че го обичат. Пое малка глътка в устата си и замря шокиран. Вместо музика и поезия, горчивина и тъга се разля по рецепторите му. Овладя рефлекса да я изплюе, присви очи все едно беше заръфал зелен лимон. Размаза кръвта с език по небцето си и изчака вкусът да се разлее и успокои. В преобладаващата горчивина се долавяше ненатрапчива тръпчива нишка. Увиваше се около езика му като капронена корда, болезнено врязвайки се в него. Някъде на заден план, подтиснато се прокрадваха ръжда и горещ пясък забъркани в изгаряща киселина. Не беше това, което очакваше, но като посвикна със странната смесица от вкусове, Светъл хареса цялостта на композицията от елементи, които поотделно не харесваше. Този път му се наложи да овладее рефлекса да преглътне, и замаян и изненадан от преживяването, изплю разредената глътка в една от празните чаши. Разопакова пластмасова спринцовка без игла и засмука кръвта до дъно. Вдигна я на светлината и се загледа в нея. Матираната бяла пластмаса създаваше илюзия за скреж и студ, през нея прозираше червенината на любовта, изгаряща и пареща, без грам сладост.
"Някои я предпочитат горчива!" помисли си Светъл.
- Момичета, запомнете докъде сте стигнали, ще направим цигара почивка – усмихна се извинително с най-чаровната си усмивка Светъл, след като развали триъгълника по технически причини и запали цигара.
- Май не сме имали много заместнички, докато си изтърпявахме едногодишното наказание цяла седмица – ухили се Джиджи, отиде до малката масичка от черен мрамор и наля по чаша пенлива кръв от областта Шампан.
- Ами всъщност не, наистина. Много грижи имам с тази анорексия на Луна, не мога да реша как да я лекувам. Чудя се, дали не е по-удачно да опитам лечение със секс – Светъл замислено пое подадената му кристална чаша и отпи.
- Не вярвам в хомеопатията Све – разсмя се Ера и гърдите и изпаднаха в резонанс.
- Све, и аз мисля, че е по-добре да кръводарим. Толкова много те обичаме, че дори и на човек да дадеш да пие от нашата кръв, ще се влюби в теб със сигурност, а една анорексия ли няма да излекува? – Точкова гледаше Светъл с поглед-доказателство.
- Толкова сте мили, че отмяната на наказанието ми се струва дори недостатъчно. Направо заслужавате награда – Светъл смачка цигарата в пепелника и запали втора за да удължи почивката.
- Ужасно съжаляваме за дружеството с ограничена отговорност. Беше много безотговорно от наша страна. Когато обичаш някого истински, си готов да направиш всичко за него, дори да отидеш на плаж по обяд, ако е необходимо – Ера си изпи шампанското и се гушна до Светъл.
Той си погледна биологичния часовник и разбра, че е време за пошестване. Изгаси втората цигара още преди да е догоряла и придърпа и Джиджи към себе си.
На края на деня, веднага след залез, те си тръгнаха. Бутилката стоеше празна на масичката, кристалните чаши, обагрени в червено, също бяха празни. Изключение правеше само една. Беше пълна с още топла кръв, но не от бутилката. В нея искреше коктейл от кръвта на Ера и Джиджи, коктейл от две любови към един Вампир. Светъл знаеше, че вкусът на всяка вампирска кръв се определя основно от обекта на любовта, но никога не беше опитвал кръв от свой Вампир. Надяваше се да е сладка и опияняваща, да е вкусна и завладяваща. Затова винаги се беше страхувал да я вкуси, да не би да не може да се въздържи и да пие от нея, което е изключително опасно. Ако пиеш кръв от свой Вампир рискуваш да убиеш любовта си със самовлюбеност и натравянето понякога е дори животоносно. Този път не издържа на изкушението. Поддаде се на любопитството да разбере какво носи на неговите Вампирки това, че го обичат. Пое малка глътка в устата си и замря шокиран. Вместо музика и поезия, горчивина и тъга се разля по рецепторите му. Овладя рефлекса да я изплюе, присви очи все едно беше заръфал зелен лимон. Размаза кръвта с език по небцето си и изчака вкусът да се разлее и успокои. В преобладаващата горчивина се долавяше ненатрапчива тръпчива нишка. Увиваше се около езика му като капронена корда, болезнено врязвайки се в него. Някъде на заден план, подтиснато се прокрадваха ръжда и горещ пясък забъркани в изгаряща киселина. Не беше това, което очакваше, но като посвикна със странната смесица от вкусове, Светъл хареса цялостта на композицията от елементи, които поотделно не харесваше. Този път му се наложи да овладее рефлекса да преглътне, и замаян и изненадан от преживяването, изплю разредената глътка в една от празните чаши. Разопакова пластмасова спринцовка без игла и засмука кръвта до дъно. Вдигна я на светлината и се загледа в нея. Матираната бяла пластмаса създаваше илюзия за скреж и студ, през нея прозираше червенината на любовта, изгаряща и пареща, без грам сладост.
"Някои я предпочитат горчива!" помисли си Светъл.
Абонамент за:
Публикации (Atom)