Беше щастлив, истински щастлив, щастлив завинаги. Току що се бяха врекли да бъдат заедно, докато животът ги раздели. Сватбата беше в подбран, тесен кръг - голяма част от Светлото дърво, приятели, плюс някои особено изтъкнати Вампири. Светъл не можеше да разбере традициите свързани с вампирските сватби. Всички бяха облечени в черно, като на погребение. Носеха жалейки, гледаха мрачно и мълчаха като глухонеми. Хвърляха укорителни погледи към снежно бялата булченска рокля на Клонинга. Етикетът повеляваше да няма нищо светло и весело на такива церемонии, всеки цвят различен от абсолютното черно се възприемаше като лош вкус и се наказваше с безмълвно порицание. Единственото бяло нещо, освен роклята на булката, беше косата на някакъв странен гост. Тя стърчеше във всички посоки, натрапвайки конфликта си с гребените.
- Казвам се Албърт, приятно ми е! - представи се гостът, въпреки че нямаше нужда от преставяне. - Пожелавам ви съвместен живот с Клонинга, изпълнен с много несгоди и трудности! - изплези се Албърт любезно.
- Ъъъъъ! - отговори Светъл.
- Приличаш ми на образован Вампир, а реагираш неадекватно - дълбокомислено закима с глава гостът. - Предполагам, че си чувал за мен, поне докато си бил човек. В човешката наука съм известен с Общата и Свециалната Теория на Относителността, но това са много ограничени варианти, предназначени само за хората. Все пак във Фермата не трябва да се разпространява истинска Вампирска наука, която би могла да доведе до тотална загуба на реколта и до световен вампирски глад.
- Изкючително съм поласкан от честта да уважите моето тържество, Албърт - Светъл се усмихна сковано и напрегнато - Но защо всички, вместо да се радвате на моето щастие, се държите все едно сте на погребение на някой, който ви дължи огромна сума?
- Виж, момчето ми, - снизходително подхвана Албърт - както всички знаем, Времето не тече равномерно, и това не е само субективно усещане. Може един миг да ти се види цяла вечност, а една цяла вечност да премине за теб като миг. Твоето лично време се определя от това, което ти се случва. Еднообразието те ускорява, изстрелва те напред във времето и скъсява твоето съществуване. Споделената истинска любов и Вампирският брак са маргинална форма на еднообразие и спокойствие. Достигнеш ли до там, значи си намерил вечния покой и твоето лично време започва да се движи със скорост близка до скоростта на тъмнината. Ти си просто на един миг от края на Времето и от новата Вселена. Щастието е безвремие, то е монотонно и безметежно. Потъваш в него и изчезваш. Но в това е смисълът на настоящата Вселена. Всяка критична маса любов да се прехвърли направо към нейния край. Хората също имат някакви подозрения за това, инстинктивно го усещат - Физикът запали дебела пура и след като се прокашля, продължи. - Като малък сигурно са ти чели приказки. Спомняш ли си как завършват повечето? "Яли, пили и се веселили сто години!". Няколко месеца реално време изпълнено със събития и преживявания, описано в десетки страници и след това, сто години в едно изречение. Точно това е феноменът, който с много неразбираема за обикновения Вампир математика съм описал в Любовна Теория на Относителността. - Албърт дръпна надменно от пурата си и се усмихна съчувствено.
- Значи затова всички са така омърлушени? Затова вампирските сватбени ритуали са толкова мрачни? Но нали, уж това е смисълът, не трябва ли да е повод за радост все пак? - Светъл беше забравил за научното светило и говореше сам на себе си.
- Разбира се, ние се радваме за вас. Но на практика ви губим. Вие вече сте извън нашето време-пространство, гарантирано щастливи във вашата собсвена Вселена. Вселена за двама, без усещане за време. Една частица от следващата Вселена, която е изолирана и капсулирана, устремена към края на настоящото време. Всички Вампири си мечтаят за това. Благородно ви завиждаме и тъгуваме за себе си! Затова сме мрачни - Албърт беше добил плашещо, замечтано изражение. Пепелта от пурата му падна върху излъсканата до черна огледалност обувка и се разпиля на хиляди частици.
Горещи и студени вълни започнаха да обливат Светъл, редувайки се. В главата му се блъскаха думите на физика и той панически и безрезултатно се опитваше да ги изтълкува позитивно. Звучаха му като присъда, Нещо средно между доживотна и досмъртна. Клонинга се появи, прекрасна в бялата си като сняг рокля. Изгледа строго Албърт без да каже нищо, хвана Светъл за ръката и безцеремонно го отвлече от събеседника му. Вълните изведнъж се оттеглиха, и студените, и топлите. Отмиха трескавите мисли. Щастието запълни като лепкав, сладък мед, освободеното от тях празно пространство в съзнанието му. Светъл се усмихваше глупаво и кимаше отнесено на мрачните хора около себе си. Единствената мисъл в главата му, която успя да се спаси беше:
Яли, пили и се веселили седемнадесет милиарда години!
