Самоталня

          Довлече се до замъка, когато почти се съмваше. Беше пребит от умора на любовта, все едно че беше общувал в продължение на часове. Летенето, невидимостта и другите вампирски умения изцеждат силите сериозно, но нищо не може да се сравни с вампирското общуване. То е нещо съвсем различно от човешкото и е райски изтощително.


          Разговорът е строеж, а думите са тухлите които го изграждат. Хората насипват тези думи безразборно и това, което остава на края на всеки техен разговор е просто купчина тухли. Ако са по-интелигентни, някъде в хаоса се забелязват отделни организирани елементи, стени, прозорци, като сграда след тежко земетресение. Вампирите не говорят заради самото говорене. Те всички са хипер интелигентни и знаят за мощта на думите, за способността им да внушават, да разсмиват, да разплакват, да управляват. Още в първите класове на вампирската образователна система е застъпена дисциплината Територика и Доминикация. Започва се с монолози, защото те са по-лесни и постепенно се преминава през диалог, докато се стигне до дискусия. Целта е след всеки сеанс, построената словесна сграда да е красива, без никакви дефекти, внушителна и консистентна. Това е изключително трудна задача, шахът е направо детска игра в сравнение с доминикирането. Трябва много бързо да предвиждаш, да намираш най-подходящите думи, да предсказваш напред във времето ходовете на събеседника, които са много повече от възможните ходове в шаха. Но за един Вампир е смъртно важно умение и Светъл беше наблегнал много здраво върху точно този предмет, което съчетано с таланта му, го изведе до трудно достижими низини.


          Самотуването е единственото нещо, което премахва умората. То е еквивалента на съня при хората. Вампирите нямат никаква необходимост от сън, поне в познатия му вид. За да си починат не е необходимо да лежат със затворени очи и да изпадат в състояние близко до безсъзнанието. Това което е необходимо е пълна изолация, самота и уединиение. Във човешкия фолклор това често се свързва със „спане” в ковчег разположен в мрачно и дълбоко мазе. Не че не върши работа, но има много по-добри и отпочиващи варианти.


          В старото си човешко жилище, Светъл ползваше спалнята за тази цел. В новия му вампирски замък обаче, въпреки че беше скромен, не по-голям от две хиляди квадрата (не искаше да тегли кредит за повече от двеста години), имаше обособена самоталня. Самата тя заемаше доста голяма част от площта на имота, беше с квадратна форма, двадесет на двадесет метра, с висок таван боядисан в черно, също като стените. Прозорците бяха малки и високи и през тях нощем се виждаха само луната и звездите, а денем се закриваха автоматично от електрически щори. Те заемаха горната част на стените, а долната представляше нещо като картинна галерия. Картините бяха основно портрети на жени, на които Светъл беше държал в един или друг момент от живота си. Всички бяха в гръб. На средата на тавана, точно над огромното кръгло легло беше най-важния портрет – Луна в гръб. „Тъмната страна на Луна”, както го беше нарекъл Светъл. Друго в стаята нямаше, беше абсолютно празна, осветлението беше мрачно, озвучителна система разпръскваше тихи рок балади. Всичко беше създадено за удобство, за пълноценно и бързо самотуване. Светъл усещаше самотата още с прекрачването на прага на самоталнята и осем до десет часа прекарани в нея му възвръщаха отново силите напълно.


          Тази сутрин се чувстваше уморен по различен начин. Опитваше се да си оправдае умората с висенето часове наред под прозореца на Луна, с напрягането за постигане на качествена невидимост, но усещаше, че не е само това. Дори при продължително доминикиране не се беше скапвал така. Не можеше да изтрие от ретините си картината на любовта към него под формата на кръвен коктейл, стичаща се заедно с мръсотията от изцапаните чинии в канала на мивката.


          Извървя сто метровия коридор за една малка вечност, проклинайки клишираното мислене на вампирския архитект, проектирал замъка. Когато затвори зад гърба си вратата на самоталнята, веднага се почувства по-добре. Съблече се и легна в единия край на леглото. Никога не лягаше на средата, защото се разваляше усещането, че някой липсва. Отпусна се и се загледа в тавана. Точно когато отсамотяваше, джобът на дънките му, проснати на земята иззвъня. Винаги си изключваше телефона преди самотуване, но явно поради огромната умора този път беше забравил.


          - Как си Све, да не самотуваш вече? Нали не те възбуждам? – беше Джиджи, ушечувно любопитна за развръзката с анорексията.
          - Не, тъкмо се канех. Не се притеснявай Джи. Знам че трябваше да ти се обадя, преди да легна, вината е моя – Светъл искрено съжали, но не затова, че не се е обадил, а че не си е изключил телефона.
          - Как мина лечението? Клати ли се Светлото дърво? – с треперлив глас попита тя, минавайки развълнувано направо към съществото.
          - Спокойно, бъди песимистка за мен и никога няма да сбъркаш – Светъл се натъжи и леко усили музиката с махване на ръка. – Хората са странно нещо Джи. Убиват времето, докато накрая то не ги убие. Има нещо толкова саморазрушително в тях, трагично и едновременно красиво.
          - Добре тогава, ще те оставям да самотуваш!. Не те обичам Све, лек ден – излъга Джиджи и се прокашля, като че ли в потвърждение.
          - И аз не те обичам Джи. Приятно самотуване и на теб – не излъга Светъл, не се прокашля в потвърждение и затвори телефона.


          Изключи го и го хвърли върху дънките на пода.