Клонинга

          Нощта беше топла и светла. Дърветата в парка хвърляха лунни сенки, а лекият ветрец се беше нагърбил с тяхната анимация. Невидими гарвани грачеха пойно. Миризмата на окосена трева преборваше с лекота опияняващия парфюм на Клонинга. Светъл я държеше за ръка, докато бавно вървяха по безлюдната и безвампирна алея. Беше го обзело адско блаженство. Съзерцаваше профила и, високото умно чело, острата, леко издадена брадичка, малкото чипо носле – толкова малко, че докато е била човек, сигурно е създавало проблеми с дебита, прехвърляйки голяма част от отговорностите си по дишането на устата. Светъл се радваше, че вампирството беше освободило устата и от тези изначално неприсъщи задачи, позволявайки и да се посвети на далеч по-приятни и пряко касаещи го занимания. Наведе се към нея и целуна бездиханно изящните и нежни устни.


          - Обичам те! Ти никога не ми каза, че ме обичаш! – изхленчи Клонинга, когато приключиха с целувката след половин час.
          - Обичам баба ти! – Светъл объркано се опитваше да открие разликите между нея и запечатания образ на Луна в сърцето си. Нима това е тя, тази друга жена, която може да обича със същата лунатична любов? Нима я беше открил толкова скоро, след само някакви си стотина години?
          - Светли, аз съм почти същата като баба ми, мир на праха и – Клонинга нацупи устни по почти същия начин като баба си.
          - Значи почти те обичам, Кло – притеснено измърмори Светъл.


          Това „Светли” го развълнува толкова силно, че той и пусна ръката и прималяло седна на една пейка. Никой не го наричаше така, освен Луна. Не знаеше как да реагира, а в такива моменти единствената му защитна реакция беше да се прави на остроумен шут. Страхуваше се да и признае любовта си. Някакво дежавю витаеше заплашително и осезаемо. Не беше суеверен, но си спомни, че на идване към парка, бяла котка им мина път. Приликите бяха толкова много, че се ужасяваше да не се разпрострат и след момента на приличното му предложение, което се канеше да и направи от известно време. Знаеше, че вероятността от анорексия причинена от споделяне на любовта е незначителна, когато човек е вече вампирясал, но колкото и пренебрежим да беше риска, Светъл отлагаше и отлагаше, скован от перспективата да загуби и Клонинга.


          - Знам защо се дърпаш. Не искаш да се откажеш от всички тези твои Вампирки и да ги замениш единствено с мен. Не си склонен да отсечеш вампирското си дърво и да бъдеш семейство само с мен. Баба ми е разправяла за теб, но аз не и вярвах. Ти не можеш да нахраниш егото си с любовта само на една жена. Имаш непрекъсната нужда от нови и нови завоевания. Колко станаха последно? Четиридесет, петдесет? – Клонинга беше едновременно тъжна и ядосана.
          - Не е така, Кло. Имах нужда само от любовта на баба ти и вярвах единствено в нейната свръхестествена за жена, способност да обича. Тогава не мислех, че жените могат да обичат истински. После останах искрено изненадан, че има и жени Вампири. Донякъде обаче съм бил прав. Резултатите от последното вампирско преброяване сочат, че мъжете Вампири са осемдесет процента от целокупното вампирско население – Светъл се стресна от собственото си черноречие и замълча ловко.
          - Женомразец! – закачливо изтърси Клонинга и се усмихна огряна от лунна светлина.


          Светъл скочи от пейката като ударен от ток. Сграбчи Клонинга за ръката и я повлече по алеята. Това вече беше прекалено. Дежавюто преля чашата. Женомразец го наричаше само Луна, усмихвайки се палаво по същия начин. Беше шокиран, сърцето му безпорядъчно хлопаше, като двигател на Порше. Почти изтича до една малка полянка, огряна от безучастната, хладна Луна. Падна на колене с лице към Клонинга, бръкна с трепереща ръка в джоба на дънките си и извади пръстена, който беше купил за Луна навремето. Беше същия като неговия, но по-малък. Вампирски череп с кърваво червени, рубинени очи.


          - Кло, обичам те, ... без почти!